— Напълно — увери го той.
— Какво е накарало дъртия глупак да се откаже?
— Принц Малциус лежи мъртъв в Унтеш, по-голямата част от армията беше унищожена при Марбелис и в Кралството се надига недоволство. Предполагам, че иска да запази колкото се може по-голяма част от армията си.
Видя Кейнис да стои наблизо — вероятно бе единственият, който не се бе включил във всеобщото облекчено мърморене. Слабото лице на брат му изразяваше смес от озадаченост и нещо, което можеше да се опише само като тъга.
— Изглежда, няма да има Велико обединено кралство, братко — каза Вейлин, стараеше се да говори меко.
Погледът на Кейнис бе отнесен като на дълбоко шокиран човек.
— Той не допуска грешки — каза тихичко. — Той никога не допуска грешки…
— Отиваме си у дома! — Вейлин сложи ръце на раменете му и го разтърси. — Ще се върнеш в Дома на ордена до седмица-две.
— Майната му на Дома на ордена — викна Баркус. — Аз ще ида в най-близката пристанищна кръчма, където смятам да остана, докато целият този кървав фарс не се превърне в лош сън.
Вейлин стисна ръцете и на двамата.
— Кейнис, твоята рота ще потегли с първия кораб. Баркус, ти си на втория. Аз ще поддържам реда, докато всички не отплават.
Лорд Ал Телнар предпочете да хване първия кораб, вместо да чака кулминацията на този исторически момент. Лицето му беше сковано от възмущение, когато Вейлин го забави на трапа.
— Не казвайте на брат ми нищо за мирния договор, докато не стигнете до Кралството. — Хвърли поглед към Кейнис, който бе застанал на носа на кораба, изглеждаше все така безутешен. Всички те бяха загубили в тази война повече, отколкото трябва, приятели и братя, но Кейнис беше загубил заблудите си, мечтата си за величието на Янус. Вейлин се чудеше дали неговата мъка ще се превърне в омраза, когато чуе всички подробности по договора.
— Както желаете — отвърна Ал Телнар. — Нещо друго, милорд, или мога да се оттегля?
Вейлин имаше чувството, че би трябвало да му даде някакво съобщение за принцеса Лирна, но откри, че няма какво да каже. Също както не изпитваше вина за убийството на Надеждата, сега с изненада откри, че вече не таи и гняв към принцесата.
Дръпна се настрани, за да позволи на Ал Телнар да се качи на борда, и махна на Кейнис, докато вдигаха трапа. Корабът започна да се отдалечава от кея. Кейнис му отвърна с кратко и разсеяно махване, преди да се извърне.
— Сбогом, братко — прошепна Вейлин.
Баркус бе следващият, който трябваше да замине. Подкара мъжете си да се качват с люти крясъци, които не успяваха да скрият измъчения поглед, който бяха придобили очите му след връщането от Марбелис.
— Хайде, по-живо, отрепки такива! Курвите и кръчмарите няма да ви чакат вечно. — Маската му се смъкна почти изцяло, когато Вейлин се приближи и той се напрегна, едва сдържаше сълзите си. — Няма да дойдеш, нали?
Вейлин се усмихна и поклати глава.
— Не мога, братко.
— Сестра Шерин?
Вейлин кимна.
— Един кораб чака да ни откара в Далечния запад. Ам Лин знае едно тихо кътче, където можем да живеем в мир.
— В мир? Чудя се какво ли ще е. Мислиш ли, че ще ти хареса?
Вейлин се засмя.
— Нямам представа. — Протегна ръка, но Баркус я пренебрегна и го сграбчи в смазваща прегръдка.
— Някакво съобщение за аспекта? — попита, след като го пусна.
— Само че съм решил да напусна Ордена. Може да задържи парите.
Баркус кимна, вдигна гадната си секира и закрачи по трапа, без да хвърля поглед назад. Стоеше неподвижно на предната палуба, докато корабът се отдалечаваше, като някоя от статуите на Ам Лин — велик и благороден воин, застинал в камък. През идните години Вейлин предпочиташе да си го спомня така.
Остана на кея да гледа как всички си заминават. Лорд Ал Трендил подгони своя полк към корабите с порой от обиди и удостои Вейлин само с най-бегъл поклон преди да се качи на борда. Изглежда, така и не му бе простил напълно, задето му бе отнел възможността да се облагодетелства от тази война. Нилсаелците на граф Марвен се качиха на корабите с нескрито нетърпение и неколцина подвикнаха за сбогом на Вейлин, докато отплаваха. Самият граф беше необичайно весел: изглежда, след като всичките шансове за слава се бяха изпарили, вече нямаше причина за враждебност.
— Загубих повече мъже в свади помежду им, отколкото в битки — каза той и протегна ръка на Вейлин. — За което мисля, че моята васалия ви дължи благодарности, милорд.
Вейлин стисна ръката му.
— Какво ще правиш сега?
Марвен сви рамене.
— Ще се върна към гоненето на престъпници и ще чакам следващата война.