— Ще ми простиш, но се надявам да чакаш дълго.
Графът се засмя — а може би изсумтя — и се качи на кораба си. Взе бутилка вино, подадена му от неговите хора, които запяха с пълно гърло, докато корабът се отдалечаваше:
Барон Бандерс и рицарите му се качиха с тежка стъпка на корабите, натоварени с разглобените си брони. От целия контингент тяхното настроение варираше в най-големи граници: някои открито плачеха за големите си бойни коне, които трябваше да бъдат оставени, други бяха видимо пияни и се смееха гръмко.
— Жалка гледка са без брони и коне, нали? — каза Бандерс. Покритата му с фалшива ръжда броня се крепеше на раменете на един нещастен оръженосец, който залитна няколко пъти преди да я качи успешно на кораба.
— Добри мъже са — каза Вейлин. — Без тях този град щеше да падне и никой от нас нямаше да се върне у дома.
— Вярно е. Като се върнеш в Кралството, надявам се да ми дойдеш на гости. В имението ми масата винаги е пълна.
— С удоволствие ще дойда. — Вейлин стисна ръката на барона. — Трябва да знаете, че Ал Телнар донесе подробности за събитията в Марбелис. Изглежда, Военачалникът и неколцина други са успели да си пробият път до пристанището, когато стените паднали. Общо около петдесет мъже се измъкнали. Васален лорд Терос не бил сред тях, но синът му бил.
Смехът на барона бе суров, а лицето му — мрачно.
— Това паразитите винаги намират начин да оцелеят.
— Простете, бароне, но какво се случи в Марбелис, за да накара васалния лорд да ви отстрани? Така и не ми казахте.
— Когато най-сетне проникнахме в града, касапницата беше ужасна и не се ограничаваше до алпиранските войници. Жени и деца… — Той присви очи и въздъхна тежко. — Заварих Дарнел и двама от рицарите му да изнасилват момиче до труповете на родителите му. Не можеше да е на повече от тринайсет. Убих рицарите и тъкмо се опитвах да скопя Дарнел, когато боздуганът на васалния лорд ме повали. „Той е пълна отрепка — каза ми лордът на другия ден. — Но е единственият син, който имам.“ Затова ме прати при теб.
— Пазете се, като се върнете в земите си. Лорд Дарнел не ми изглежда човек, който прощава лесно.
Бандерс му отвърна с мрачна усмивка.
— Аз също, братко.
Сержант Крелник, Галис и Джанрил Норин бяха последните Вълчи бегачи, които си тръгнаха. Вейлин стисна ръцете на всички и им благодари за службата.
— Още не са минали десет години — каза на Галис. — Но ако искаш да те освободя, имам правото да го направя.
— Ще се видим в Кралството, милорд — отвърна Галис, козирува безупречно и се качи с маршова стъпка на кораба, последван от Крелник и Норин.
Кумбраелските стрелци бяха последният контингент, качил се на корабите. Вейлин беше предложил да ги сложи преди ренфаелците от страх, че може да заподозрат някакъв вероломен заговор на Мрачния меч да ги остави на алпиранците, но Брен Антеш го изненада, като настоя да изчакат, докато другите заминат. Вейлин предполагаше, че има риск от засада: в края на краищата беше сам с хиляда мъже, които го смятаха за враг на техния бог, но всички се качиха по корабите си, без да създават проблеми, като повечето или не му обръщаха внимание, или му кимаха с предпазливо уважение.
— Благодарни са ви за живота си — каза Антеш, като разгада изражението му. — Но проклети да са, ако го кажат. И аз ще постъпя по същия начин. — Поклони му се и Вейлин осъзна, че го прави за първи път.
— Няма защо, капитане.
Антеш хвърли поглед към чакащия кораб, после се взря във Вейлин.
— Това е последният кораб, милорд.
— Знам.
Антеш повдигна вежди, най-после разбрал.
— Не смятате да се връщате в Кралството.
— Имам работа другаде.
— Не бива да оставате тук. Тези хора могат да ви предложат единствено ужасна смърт.
— Това ли се случва с Мрачния меч в пророчеството?
— Надали. Съблазнен е от магьосница, която става кралица благодарение на умението си да извлича огън от въздуха. Двамата заедно нанасят ужасни опустошения на света, докато огънят ѝ не го поглъща в гърчовете на греховната им страст.
— Е, поне знам какво да очаквам. — Отвърна на поклона на Антеш. — Късмет, капитане.
— Имам да ви кажа нещо — рече Антеш и обикновено спокойното му лице помрачня. — Аз невинаги съм носил името Антеш. Някога имах друго име — име, което знаете.
Кръвната песен заехтя, не предупредително, а с ясен и пронизителен триумф.