— Слушам ви — каза Вейлин.
Изгарянията на Ам Лин бяха зараснали, но белезите щяха да му останат за цял живот. Голямо петно набръчкана обезцветена плът грозеше дясната страна на лицето му от бузата до шията, по ръцете и гърдите му също имаше подобни грозни белези. Въпреки зова той изглеждаше приветлив както винаги, макар че явно се натъжи при въпроса на Вейлин.
— Тя ме спаси, грижеше се за мен — каза той. — Да направя такова нещо…
— Ти би ли направил по-малко за жена си? — попита Вейлин.
— Аз бих следвал песента си, братко. Ти следваш ли я?
Вейлин си спомни чистата триумфална нотка на кръвната песен, докато слушаше думите на Антеш.
— По-стриктно от всякога. — Погледна каменоделеца в очите. — Ще направиш ли за каквото те моля?
— Изглежда, нашите песни са в хармония по въпроса, така че нямам голям избор.
Шерин почука по вратата и влезе, носеше купичка супа.
— Той трябва да яде — каза, остави купичката до леглото на каменоделеца и се обърна към Вейлин. — А ти трябва да ми помогнеш да си събера багажа.
Вейлин докосна за миг ръката на Ам Лин в жест на благодарност и излезе с Шерин. Тя се бе настанила в покоите на сестра Гилма в мазето на Дома на гилдията и трескаво подбираше кои от безбройните шишенца и кутийки да вземе със себе си.
— Успях да осигуря малко сандъче за вещите ти — каза му и отиде до една полица. Пръстите ѝ проследиха редицата шишенца, като взимаха едни и оставяха други.
— Аз имам само това — отвърна той, извади изпод плаща си едно пакетче и ѝ го подаде. Бяха дървените блокчета, които му бе донесъл Френтис, увити в шала на Села. — Не е кой знае каква зестра, знам.
Тя разви нежно шала, после прокара пръсти по сложните шарки.
— Много фина работа. Откъде го намери?
— Дар на признателност от една прекрасна девица.
— Трябва ли да ревнувам?
— Едва ли. Тя е на половин свят оттук и подозирам, че е омъжена за един красив рус мъж, когото познавахме някога.
Шерин раздели блокчетата.
— Зимниче.
— От сестра ми е.
— Имаш сестра? В смисъл родна сестра?
— Да. Срещнахме се само веднъж. Говорихме за цветя.
Тя посегна да стисне ръцете му и това го накара да изпита такава страстна и всепоглъщаща нужда от нея, че едва не забрави за молбата си към Ам Лин, за аспекта, за войната, за цялата ужасна, подгизнала от кръв история. Но само едва.
— Губернатор Аруан урежда кораба, но имаме още часове — каза той. Отиде до масата, където Шерин приготвяше лечебните си смеси, седна и отпуши бутилка вино. — Това сигурно е последната бутилка кумбраелско червено в града. Ще пиеш ли с един бивш лорд-маршал на Трийсет и пети пехотен полк, Меч на кралството и брат от Шестия орден?
Тя повдигна вежда.
— Почвам да се чудя дали не съм се наказала с един пияница.
Той взе две чаши и наля по малко вино във всяка.
— Просто пий, жено.
— Да, милорд — каза тя с престорено угодничество, седна срещу него и взе едната чаша. — Каза ли им?
— Само на Баркус. Останалите си мислят, че пътувам с последния кораб.
— Все още можем да се върнем. Сега, когато войната свърши…
— Там няма място за теб. Сама го каза.
— Но ти губиш толкова много…
Той посегна през масата и стисна ръката ѝ.
— Не губя нищо, а печеля всичко.
Тя се усмихна и отпи от виното.
— Ами задачата, която ти е възложил аспектът? Изпълни ли я?
— Не съвсем. Но ще я изпълня, докато си тръгнем.
— Вече можеш ли да ми кажеш каква е? Позволено ли ми е най-после да знам?
Той стисна ръката ѝ.
— Не виждам защо не.
Беше студено, по-студено от обичайното за месец уеслин. Аспект Арлин стоеше в края на тренировъчния плац и гледаше как инструктор Хоунлин обучава група новаци. По възрастта им и относителната малобройност на групата Вейлин прецени, че това са оцелелите след третата година. В далечината лудият инструктор Ренсиал се опитваше да стъпче с коня си друга група момчета и пронизителните му викове се носеха надалеч в мразовития въздух.
— Брат Вейлин — поздрави го аспектът.
— Аспект. Моля Трийсет и пети пехотен полк да бъде настанен в Дома на ордена за зимните месеци. — По настояване на аспекта формалното искане за настаняването на полка всеки път, когато се върне в Дома на ордена, се беше превърнало в ритуал между тях двамата, като признание на факта, че макар Орденът да се грижеше за финансирането и екипировката, полкът си оставаше част от Кралската гвардия.
— Разрешавам. Как беше в Нилсаел?