Той поклати уморено глава.
— Това е абсурдно. А по въпроса какво е станало с нея, предполагам, че се е върнала в Кралството заедно с армията.
Лъжеше, бях сигурен в това.
— Защо ми разказваш тази история, щом нямаш намерение да ми я разкриеш цялата? — попитах. — Искаш да ме направиш на глупак ли, Убиецо на Надеждата?
Ал Сорна се засмя.
— Глупак е всеки, който не мисли, че е глупак. Остави ме да поспя, а?
През двайсетте години след унищожаването на столицата им мелденейците бяха положили огромни усилия да я построят наново още по-величествена и пищна отпреди, може би в опит да демонстрират неподчинение чрез архитектурните си постижения. Градът беше струпан около широкото естествено пристанище на южния бряг на Илдера, най-големия остров от архипелага, и представляваше панорама от блестящи мраморни стени и керемидени покриви, сред които бяха пръснати множество високи колони, почитащи безбройните морски божества на островитяните. Бях чел как бащата на Ал Сорна, не по-малко страховит от самия него, надзиравал събарянето на колоните, когато армията му връхлетяла този бряг, носейки огън и унищожение. Оцелелите говореха как кралските гвардейци пикаели върху повалените статуи, които красели върховете им, опиянени от кръвта и победата, и повтаряли неспир: „Боговете са лъжа!“, докато градът около тях горял.
Дори да изпитваше някакво угризение за разрухата, причинена от баща му, Ал Сорна не го показа: взираше се в приближаващия се град с вял интерес, стиснал в ръка омразния си меч. Моряците не му обръщаха внимание. Беше ясен безоблачен ден и корабът с лекота браздеше неподвижните води със свити платна, движен от греблата, които моряците теглеха под острите призиви на боцмана.
Не си разменихме поздрави, когато отидох при него до перилата. Главата ми още гъмжеше от въпроси, но сърцето ми бе смразено от сигурността, че той няма да им отговори. Каквато и цел да бе преследвал, докато ми разказваше историята си, тя вече бе постигната. Нямаше да ми каже нищо повече. Бях лежал буден през по-голямата част от нощта и умувах върху разказа му, търсех отговори, но откривах само още въпроси. Зачудих се дали намерението му не е било да ми отмъсти жестоко за суровото заклеймяване на неговата личност и целия му народ, което обагряше почти всеки ред от моята история на войната, но въпреки че никога не бих могъл да изпитам някаква топлота към него, знаех, че всъщност не е отмъстителен човек. Смъртен враг със сигурност, но едва ли отмъстителен.
— Можеш ли още да използваш това? — попитах накрая, когато вече не можех да понасям мълчанието.
Той хвърли поглед към меча в ръката си.
— Скоро ще разберем.
— Изглежда, Щита настоява за честен двубой. Очаквам, че ще ти дадат няколко дни да се поупражняваш. След толкова години бездействие едва ли си най-страховитият противник.
Черните му очи ме изгледаха някак развеселено.
— Какво те кара да мислиш, че съм бездействал?
Свих рамене.
— Че какво можеш да правиш в затворническа килия пет години?
Той пак се обърна към града и отговорът му бе само тих шепот, който почти се изгуби сред вятъра:
— Да пея.
Докато ни привързваха към кея, цялата дейност на пристанището постепенно замря. Всеки хамалин, рибар, моряк, продавачка на риба и курва прекратиха каквото там правеха и се обърнаха да видят сина на Подпалвача на града. Възцари се тишина, напрегната и потискаща, дори постоянното крякане на безбройните чайки като че ли утихна, и въздухът натежа от неизречена всеобща омраза. Само една фигура сред тълпата изглеждаше незасегната от мрачното настроение — висок мъж, който стоеше, разперил приветствено ръце в подножието на трапа, а съвършените му зъби блестяха в широка усмивка.
— Добре дошли, приятели, добре дошли! — извика той с дълбок плътен баритон.
Огледах го по-добре, докато слизах на кея, забелязах скъпата риза от синя коприна върху широкоплещестото му жилаво тяло и сабята със златна дръжка на колана му. Косата му, дълга и меденоруса, се развяваше на вятъра като лъвска грива. Простичко казано, той беше най-красивият мъж, когото съм виждал. За разлика от Ал Сорна, видът му напълно съответстваше на историите за него и аз знаех името му още преди да ми го каже — беше Атеран Ел-Нестра, Щита на островите, мъжът, с когото Убиеца на Надеждата бе дошъл да се бие.