— Лорд Верниерс, нали? — поздрави ме той и ръката ми потъна в неговата. — За мен е чест, господине. Вашите истории имат почетно място на лавиците на библиотеката ми.
— Благодаря. — Обърнах се, докато Ал Сорна слизаше по трапа. — Това…
— … Вейлин Ал Сорна — довърши Ел-Нестра и се поклони на Убиеца на Надеждата. — Разказите за вашите дела ви предшестват, разбира се…
— Кога ще се бием? — сряза го Ал Сорна.
Ел-Нестра присви лекичко очи, но усмивката му не трепна.
— След три дни, милорд. Ако ви устройва.
— Не ме устройва. Искам да приключим този фарс колкото може по-бързо.
— Бях останал с впечатлението, че през последните пет години сте гнили в тъмница по заповед на императора. Не искате ли малко време да си опресните уменията? Ще се чувствам опозорен, ако хората разправят, че съм постигнал твърде лесна победа.
Докато ги гледах как се взират един в друг, ме порази контрастът между тях. Макар и горе-долу еднакви на ръст, мъжествената красота и ослепителната усмивка на Ел-Нестра би трябвало да затъмнят суровата ъгловата фигура на Ал Сорна. Но в Убиеца на Надеждата имаше нещо, което отхвърляше властното присъствие на островитянина, някаква вътрешна неспособност да бъде принизен. Знаех защо, разбира се, можех да го видя във фалшивото веселие, което Ел-Нестра изписваше на лицето си, в начина, по който очите му оглеждаха противника от глава до пети. Убиеца на Надеждата бе най-опасният човек, срещу когото щеше да се изправи някога, и той го знаеше.
— Мога да ви уверя — каза Ал Сорна, — че никой никога няма да твърди, че сте постигнали лесна победа.
— Тогава утре по пладне. — Ел-Нестра махна на група въоръжени мъже наблизо, моряци със сурови очи, накичени с най-разнообразни оръжия, които се взираха в Убиеца на Надеждата с нескрита неприязън. — Моите хора ще ви отведат в квартирата ви. Съветвам ви да не се бавите по пътя.
— Лейди Емерен — казах, когато той понечи да си тръгне. — Къде е?
— Удобно настанена в дома ми. Ще я видите утре. Праща ви най-горещи поздрави, разбира се.
Това беше безочлива лъжа и се зачудих какво ли му е разправяла за мен и колко близка е връзката им. Дали не ставаше дума за нещо повече от две отмъстителни души, обединени от обща изгода?
Заведоха ни в почерняла от сажди сграда близо до центъра на града. Фината зидария и разрушената мозайка на пода сочеха, че вероятно някога е била доста високопоставен дом.
— Домът на Корабен лорд Отеран — обясни троснато един от моряците, когато го попитах. — Бащата на Щита. — Млъкна и изгледа накриво Ал Сорна. — Той загина в огъня. Щита заповяда да я оставим както си е, за да напомня на него и на народа.
Ал Сорна като че ли не слушаше, очите му блуждаеха по сиво-черните стени, а погледът му бе странно отнесен.
— Осигурена ви е храна — каза морякът. — В кухнята долу. Слиза се по онези стълби ей там. Ние ще сме отвън, ако имате нужда от нещо.
Ядохме на голяма махагонова маса в трапезарията, странно безупречна мебелировка за такава съсипана къща. Намерих в кухнята сирене, хляб и разнообразни пушени меса, заедно с някакво доста приятно вино, което Ал Сорна определи, че произлиза от южните лозя на Кумбраел.
— Защо го наричат Щита? — попита той, докато си наливаше вода. Забелязах, че почти не докосна виното.
— След посещението на баща ти мелденейците решили, че трябва да се погрижат за защитата си. Всеки Корабен лорд е длъжен да даде пет кораба за флотата, която непрестанно патрулира около Островите. Капитанът, удостоен с честта да командва тази флота, е известен като Щит на островите. — Млъкнах, наблюдавах го внимателно. — Мислиш ли, че можеш да го победиш?
Очите му плъзнаха из трапезарията, задържаха се върху олющените останки от един стенопис — каквото и да бе изобразявал, някога ярките му цветове вече се бяха изгубили в черно петно.
— Баща му е бил богаташ, докарал е художник от вашата империя да изографиса семейна фреска. Щита е имал трима братя, всичките по-големи от него, и въпреки това е знаел, че баща му го обича повече от другите.
В думите му имаше смущаваща увереност, която породи у мен чувството, че сме се хранили в присъствието на духовете на избитото семейство на Щита.
— Виждаш много в една потъмняла фреска.
Той остави чашата си и избута чинията настрани. Ако това бе последното му ядене, ми се струваше, че подхожда към него с твърде слаб ентусиазъм.
— Какво ще правиш с историята, която ти разказах?
„Недовършената история, която ми разказа“, помислих си, но отвърнах само: