— Тя ми даде много храна за размисъл. Макар че ако я публикувам, съмнявам се, че мнозина ще останат убедени от представянето на войната като плод от заблудените действия на един стар глупак.
— Янус беше интригант, лъжец, а понякога и убиец. Но дали наистина беше глупак? Въпреки всичката кръв и богатства, пръснати в пясъците през тази омразна война, все още не съм сигурен дали всичко това не е било част от някакъв грандиозен замисъл, някакъв последен хитър план, прекалено сложен, за да мога да го схвана.
— Когато говориш за Янус, описваш коравосърдечен и непочтен старец, и въпреки това не долавям гняв в гласа ти. Няма омраза към човека, който те е предал.
— Да ме е предал? Единствената вярност, която Янус някога е изпитвал, е била към наследството му — Обединено кралство, управлявано вечно от рода Ал Ниерен. Това беше единствената му истинска амбиция. Да го мразя за действията му би било все едно да мразя скорпиона, който ме е ужилил.
Допих чашата си и посегнах към бутилката. Открих, че гроздето на Кумбраел ми допада, и изпитах внезапно желание да се напия. Напрежението от деня и перспективата да стана свидетел на кървава схватка утре пораждаха в стомаха ми безпокойство, което копнеех да успокоя. И друг път бях виждал хора да умират, престъпници и предатели, екзекутирани по заповед на императора, но колкото и ярко да пламтеше омразата ми към този човек, открих, че вече не мога да се наслаждавам на предстоящия му насилствен край.
— Какво ще правиш, ако победиш утре? — попитах го; усещах, че завалям леко думите. — Ще се върнеш ли във вашето кралство? Мислиш ли, че крал Малциус ще те приеме с отворени обятия?
Той се отблъсна с ръце от масата и стана.
— Мисля, и двамата знаем, че каквото и да се случи утре, тук няма да има победа за мен. Лека нощ, милорд.
Напълних отново чашата си и го заслушах как се качва по стълбите и влиза в една от спалните. Зачудих се как може да спи; знаех, че самият аз едва ли ще намеря покой тази нощ без помощта на виното. И въпреки това бях сигурен, че той ще спи спокойно, несмущаван от страшни кошмари или от гузна съвест.
— Ти би ли го мразил, Селиесен? — попитах на глас с надеждата, че той е един от призраците, обитаващи тази къща. — Съмнявам се. Ето материал за нов стих, без съмнение. Ти винаги си се наслаждавал на тяхната компания, на тези свирепи мъже, въртящи мечове, макар че никога не си могъл да бъдеш наистина един от тях. Научи номерата им, научи се да яздиш, научи се да плетеш красиви завъртулки със сабята, която ти дадоха. Но така и не се научи да се биеш, нали? — Сълзите ми вече напираха. Ето ме тук, един пиян драскач, ридаещ в къща, пълна с призраци. — Така и не се научи да се биеш, копеле такова!
Сред малкото атракции, които могат да предложат Мелденейските острови на по-образования гост, са множеството впечатляващи руини по бреговете на по-големите от тях. Макар и най-разнообразни по размери и предназначение, те са в еднакъв стил, което ясно сочи, че са продукт на една и съща култура — древна раса, обсебена от естетическа изтънченост и елегантност, каквато изцяло липсва у съвременните жители на архипелага.
Най-впечатляващият оцелял пример за тази някога велика архитектура е амфитеатърът, разположен на около две мили от мелденейската столица. Изсечен във вдлъбнатина в жълтите мраморни скали с червени жилки, които покриват южния бряг на острова, амфитеатърът се е оказал недосегаем за разрушенията, нанесени от поколения островитяни, които не се свенили особено да грабят строителни материали от други обекти. Той представлява гигантска купа от терасовидно разположени седалки около голяма овална сцена, където някога без съмнение велико ораторство, поезия и драма са забавлявали по-просветената публика, а сега беше идеалното място, където съвременните островитяни да екзекутират публично злодеите или да гледат как мъже се бият до смърт.
Хората на Щита ни събудиха още по тъмно. Обясниха, че ще е най-добре да бъдем отведени на мястото преди населението да се събуди и да изпълни улиците, изливайки с крясъци омразата си към потомъка на Подпалвача на града.
Както очаквах, Ал Сорна не показа външни признаци на тревога, докато чакаше слънцето да се издигне до зенита. Седеше на най-долния ред, мечът му бе опрян до него. Взираше се към морето. От юг духаше силен бриз, липсата на облаци предвещаваше ден без дъжд. Зачудих се дали Ал Сорна смята, че денят е добър да срещне смъртта си.
Лейди Емерен пристигна час преди пладне, придружена от двама от хората на Щита. Беше облечена простичко както винаги, в бяло-черна роба, деликатните ѝ черти не бяха украсени с грим, не носеше и бижута. С изключение на сапфирения пръстен на ръката ѝ нямаше външен признак за нейния ранг, но вроденото ѝ достойнство и самоувереност си оставаха непроменени. Когато излезе на овалната арена, станах да я приветствам с официален реверанс.