— Милейди Емерен.
— Лорд Верниерс. — Гласът ѝ не бе загубил нищо от плътния тембър, който помнех, с лека отсянка от особения напевен акцент, присъщ единствено на хората, израсли в императорския двор. За пореден път бях поразен от красотата ѝ, от безупречната ѝ кожа, пълните устни и яркозелените очи. Отдавна я смятаха за съвършен образец на алпиранската жена, колкото красива, толкова и предана, от благородно потекло и радваща се на покровителството на императора още от девича възраст, получила образование при двора заедно със собствените му синове, негова дъщеря във всичко освен по име. След като Селиесен бе призован да изпълни съдбата си, беше неизбежно двамата да се венчаят. В края на краищата кой друг би бил достоен за нея?
— Добре ли сте? — попитах. — Надявам се, че не сте били принудена да търпите лошо отношение.
— Похитителите ми бяха повече от щедри. — Погледът ѝ се премести върху Убиеца на Надеждата и видях отново изражението на студена, безгранична злоба, което загрозяваше съвършените ѝ черти винаги когато заговореше за него. Ал Сорна сведе леко глава, на лицето му бе изписан единствено слаб интерес.
— С вас няма стражи — отбеляза лейди Емерен.
— Затворникът даде дума на императора, че ще приеме предизвикателството на Щита. Беше преценено, че стражи не са необходими.
— Разбирам. Синът ми добре ли е?
— Отлично. Играеше щастливо последния път, като го видях. Знам, че копнее за вашето завръщане. Както и всички ние.
Очите ѝ се стрелнаха към мен, пламтящи от почти същата омраза, която показваше към Убиеца на Надеждата, и аз открих, че не мога да ги срещна. „Тя винаги е знаела — помислих си. — Защо да не мрази и мен?“
— Когато се върна в Империята, двамата със сина ми ще продължим да живеем в кротко уединение — каза лейди Емерен. — Не желая да се връщам в двора. Нито пък очаквам някакви благодарности за това, че най-после съм осигурила справедливо възмездие за съпруга си.
Въздъхнах тежко.
— Значи е вярно? Вие сте нагласили това.
— Мелденейците също искат правосъдие. Щита е гледал как родителите и братята му изгарят пред очите му. Не беше нужно да го увещавам дълго да ми помогне. Тези северняци имат дарба да разпалват ненавист.
— Наистина ли вярвате, че омразата ви ще умре с него? Ами ако не умре? Каква утеха ще намерите тогава?
Зелените ѝ очи се присвиха.
— Не ме поучавай, писарю. Ти си безбожник и и двамата го знаем.
— Значи сега се обръщате за утеха към боговете? Просите дарове от безмълвния камък? Селиесен би се разплакал…
Сапфиреният ѝ пръстен остави дълбока резка на бузата ми, когато ме зашлеви. Олюлях се. Беше силна жена — а и ме удари с всичка сила.
— Не изричай името на съпруга ми!
Много думи ми дойдоха наум, докато стоях, притиснал с ръка кървящото си лице; много жлъчни, отвратителни думи, които със сигурност щяха да я наранят дълбоко с горчивата си истина. Но като срещнах пламтящите ѝ очи, усетих как тези думи заглъхват в гърдите ми, гневът ми се разсея и бе отнесен от духащия откъм морето вятър, а на негово място се настаниха дълбока жал и разкаяние, които знаех, че винаги се спотайват в душата ми.
Поклоних ѝ се отново.
— Съжалявам, ако съм ви наскърбил, милейди. — Обърнах се, отидох при Убиеца на Надеждата и седнах до него — двама виновници, които чакат присъдата си.
— Мога да я зашия, ако искаш — предложи Ал Сорна, докато притисках дантелена кърпичка към порязаната си буза. — Иначе ще ти остане белег.
Поклатих глава, докато гледах как лейди Емерен заема мястото си на първия ред. Изобщо не погледна към мен.
— Заслужих си го.
Щита дойде скоро след това, повел отряд копиеносци, които бързо заеха позиции около арената. Без съмнение той гореше от желание моментът на отмъщението му да мине без никаква помощ от тълпата, която вече започваше да изпълва амфитеатъра. Настроението на хората беше по-скоро напрегнато, отколкото празнично, безброй очи се впиваха в гърба на Ал Сорна, но нямаше ругатни и освирквания, което ме накара да се зачудя дали Щита не се е погрижил събитието да носи някакво подобие на цивилизованост.
„Ама че абсурдна комедия — помислих си. — Да помилваш човек за престъпление, което не е извършил, за да получи възмездие за друго, в което не е участвал.“