Последни пристигнаха Корабните лордове, осем мъже на средна и напреднала възраст, облечени в дрехи, които предположих, че минават за луксозни по тукашните места. Това бяха най-заможните хора на Островите, издигнали се до управителния съвет благодарение на броя притежавани от тях кораби — странна форма на управление, която изненадващо е оцеляла над четири века. Заеха местата си на дългия мраморен подиум в отсрещния край на арената, където вече бяха поставени осем големи дъбови стола за тяхно удобство.
Един от Корабните лордове остана прав — жилав мъж, облечен по-простичко от другите, но с меки кожени ръкавици на ръцете. Усетих как Ал Сорна се размърда до мен.
— Карвал Нурин — каза той тихо.
— Капитанът на „Червеният сокол“?
Той кимна и каза:
— Явно със син камък можеш да си купиш много кораби.
Нурин изчака мърморенето на тълпата да заглъхне. Безизразният му поглед се задържа за кратко върху Ал Сорна, после той заговори високо:
— Дошли сме да станем свидетели на разрешаването на една вражда чрез двубой. Съветът на Корабните лордове признава предизвикателството за справедливо и законно. Няма да има наказание за кръвта, пролята днес. Кой ще говори от името на предизвикващия?
Един от хората на Щита пристъпи напред — едър брадат мъж със синя кърпа на главата, която бележеше ранга му на помощник-капитан.
— Аз, уважаеми лордове.
Погледът на Нурин се обърна към мен.
— А от името на предизвикания?
Станах и излязох в центъра на арената.
— Аз.
Нурин малко се смути от липсата на почтително обръщение в отговора ми, но продължи:
— По закон от нас се изисква да попитаме двете страни дали въпросът не може да бъде уреден без кръвопролитие.
Помощник-капитанът заговори пръв, високо, обръщаше се към тълпата вместо към Корабните лордове.
— Позорът за моя капитан е твърде голям. Макар да е миролюбив човек по природа, душите на убитите му родственици зоват за справедливо възмездие!
Откъм публиката се разнесе съгласно ръмжене, което заплашваше да се усили до яростен рев, но бе потушено от един втренчен поглед на Карвал Нурин. Той се обърна към мен.
— А предизвиканият желае ли да разреши този въпрос по мирен път?
Погледнах Ал Сорна и видях, че зяпа небето. Проследих погледа му и забелязах рееща се над нас птица — морски орел, ако се съдеше по размаха на крилете. Орелът изви и закръжи в безоблачното небе, носен от топлия въздух, който се издигаше от скалите над всичко това, над нашето гнусно публично убийство. Защото вече знаех, че става дума за убийство — тук нямаше и помен от правосъдие.
— Милорд! — подкани ме раздразнено Карвал Нурин.
Орелът сви криле и изчезна зад скалите. „Прекрасно!“
— Давайте просто да се свършва — казах, след което се обърнах и се върнах на мястото си.
На лицето на Ал Сорна се бе изписало странно изражение. Може би беше развеселен от отказа ми да подкрепя тази пародия. По-късно, в някои от по-заблудените си моменти, се чудех дали не е имало и някакво възхищение, някаква малка частица уважение. Но, разбира се, това е абсурдно.
— Участниците в двубоя да заемат местата си! — каза високо Карвал Нурин.
Ал Сорна се изправи и взе отвратителния си меч. Поколеба се за миг, докато слагаше ръка на дръжката, забелязах как пръстите му се свиха преди да изтегли острието от ножницата. Сега вече на лицето му нямаше веселие, тъмните му очи сякаш попиваха гледката на блестящата стомана, а изражението му бе непроницаемо. След секунда остави ножницата до мен и отиде в центъра на арената.
Щита излезе напред с гола сабя в ръка. Русата му коса беше вързана на тила с кожена лента. Беше облечен простичко, в моряшки дрехи: памучна риза, панталони от еленова кожа и здрави кожени ботуши. Дрехите му може да бяха прости, но той ги носеше като принц и с лекота засенчваше фините одежди на събралите се Корабни лордове. Излъчваше мрачно благородство и физическа сила — лъв, търсещ справедливост за избития си прайд. Доброто настроение, което бе демонстрирал на кея, сега го нямаше и той се взираше в Ал Сорна със студена, хищна разсъдливост.
Ал Сорна застана срещу него и срещна погледа му без колебание, показвайки същата вродена неспособност да бъде засенчен. Стоеше, свел ниско меча си, разтворил крака в една линия с раменете си, леко прегърбен.
Карвал Нурин отново извиси глас:
— Започвайте!
Случи се почти преди Нурин да довърши командата си — беше толкова бързо, че и аз, и тълпата имахме нужда от малко време, за да осъзнаем какво е станало. Ал Сорна се раздвижи. Никога не бях виждал човек да се движи така — също като орела, гмурнал се зад скалите, или косатките, връхлитащи пасажите сьомга, когато напускахме Линеш — размазано петно от скорост и един-единствен проблясък на метал.