Сабята на Щита сигурно бе изработена от висококачествена стомана, ако се съдеше по екливия звън, който издаде, докато отлиташе през арената, оставяйки го невъоръжен и беззащитен.
Тишината беше гробовна.
Ал Сорна се изправи и дари Щита с мрачна усмивка.
— Държеше я неправилно.
По лицето на Щита пробяга лек спазъм, дали от ярост, или от страх, но той бързо го овладя. Не каза нищо: чакаше смъртта и отказваше да се моли.
— В дома ви е имало много смях — каза му Ал Сорна. — Когато баща ти се е връщал от далечни брегове с подаръци и разкази за приключения, вие с братята ти сте се събирали и сте го слушали, жадували сте да възмъжеете по-бързо и сте се радвали на обичта му. Но той никога не ви е разказвал за убийствата, които е извършвал, за честните моряци, хвърлени на акулите, нито за жените, които е изнасилил при набезите по южния бряг на Кралството. Ти си обичал баща си, но си обичал една лъжа.
Щита оголи зъби в животинска омраза.
— Просто ме убий!
— Вината не е твоя — продължи Ал Сорна. — Ти си бил само момче. Не си могъл да направиш нищо. Прав си бил да избягаш…
Самообладанието на Щита рухна, от устните му се откъсна яростен рев и той се хвърли напред, вдигнал ръце към гърлото на Ал Сорна. Севернякът отстъпи встрани да избегне атаката и удари с разтворена длан по слепоочието му. Щита се строполи на арената и замря неподвижно.
Ал Сорна се обърна и се върна на мястото си, взе ножницата и прибра меча. Тълпата вече започваше да реагира, предимно с шок, но и с оттенък на гняв, който знаех, че само ще расте.
— Този двубой не е свършил, лорд Вейлин! — извика Карвал Нурин през надигащата се гълчава.
Ал Сорна се обърна и отиде до мястото, където лейди Емерен седеше потресена и се взираше вцепенено в него.
— Милейди, готова ли сте да напуснете това място?
— Двубоят е до смърт! — извика Нурин. — Ако оставите този човек жив, го обезчестявате навеки в очите на Островите.
Ал Сорна се извърна от лейди Емерен и се поклони изискано.
— Чест ли? — попита той Нурин. — Честта е само дума. Нито се яде, нито се пие, и все пак където и да ида, хората непрестанно говорят за нея и всички са на различно мнение какво всъщност представлява. Алпиранците я свързват с дълга, докато ренфаелците смятат, че е същото като храброст. А на тези острови, изглежда, означава да убиеш един син за престъпление, извършено от баща му, а после да заколиш безпомощен човек, когато пантомимата не мине по план.
Странно, но тълпата притихна, докато той говореше. Макар че гласът му не бе особено силен, амфитеатърът го отнасяше с лекота до всички присъстващи и някак си техният гняв и неутолената им жажда за кръв се разсеяха.
— Не оправдавам действията на баща си. Нито пък мога да ви предложа някакво разкаяние. Той е изгорил града по заповед на своя крал; било е грешно, но той няма пръст в това. Както и да е, проливането на кръвта ми няма да засегне човек, умрял мирно в леглото си преди три години, с жена си и дъщеря си край него. Не можете да отмъстите на труп, отдавна предаден на огъня. А сега ми дайте онова, за което дойдох, или ме убийте и да се свършва.
Погледът ми се отклони към копиеносците. Видях колебанието им, докато се споглеждаха и се озъртаха предпазливо към тълпата, която сега бе обзета от усилващо се объркано мърморене.
— Убийте го! — Лейди Емерен се бе изправила и крачеше към Ал Сорна, насочила обвинително пръст. — Убийте дивака главорез!!!
— Ти нямаш думата тук! — смъмри я Нурин. — Това е работа на мъжете.
— Мъже ли? — Смехът ѝ бе груб, почти истеричен. — Единственият мъж тук лежи в безсъзнание и неотмъстен. Страхливци ви наричам аз. Безбожни пиратски отрепки! Къде е правосъдието, което ми бе обещано?
— Беше ви обещан двубой — каза Нурин, погледна Ал Сорна, а после се обърна към тълпата и повиши глас. — И той приключи. Вярно, ние сме пирати, защото боговете са ни дали океаните да плячкосваме по тях, но също така са ни дали закона, по който управляваме тези острови, а този закон важи винаги — иначе не струва нищо. Вейлин Ал Сорна е обявен за победител в двубоя по повелите на закона. Той не е извършил никакво престъпление на Островите и следователно е свободен да си върви. — Обърна се към лейди Емерен. — Може да сме пирати, но не сме отрепки. И вие, лейди, също сте свободна да си вървите.