Отведоха ни на кея и ни казаха да чакаме, докато ни уредят превоз с някои от малкото чуждестранни кораби в пристанището. Голям отряд копиеносци стоеше на пост в другия му край, за да обезкуражи всякакви опити за отмъщение в последния момент от страна на жителите на града, макар че по моя преценка настроението на тълпата след двубоя беше унило — повечето бяха по-скоро разочаровани, отколкото ядосани. Стражите ни пренебрегваха и беше ясно, че при отпътуването ни няма да има никакви церемонии. Трябва да кажа, че ми беше неловко да чакам там с тях двамата — лейди Емерен, която крачеше по кея, скръстила ръце на гърдите си, и Ал Сорна, който седеше мълчаливо на едно буре с подправки. Молех се отливът да дойде по-скоро, за да ме дари с жадуваното избавление.
— Нещата няма да свършат дотук, северняко! — избухна лейди Емерен след около час мълчаливо кръстосване. Приближи се на няколко крачки от него и го прикова с изпълнен с омраза поглед. — И през ум да не ти минава, че ще ми се измъкнеш. Светът не е достатъчно голям, за да се скриеш от…
— Това е ужасно — прекъсна я Ал Сорна. — Когато любовта се превърне в омраза.
Злобното ѝ лице се вцепени, като че ли я бе намушкал.
— Някога познавах един човек — продължи Ал Сорна, — които много обичаше една жена. Но трябваше да изпълни дълга си и знаеше, че това ще му струва живота, а също и нейния, ако тя остане с него. Затова я измами и уреди да я откарат надалеч. Понякога този човек се опитва да прати мислите си през океана, да види дали любовта им се е превърнала в омраза, но улавя само далечни отзвуци на дълбокото ѝ състрадание — спасен живот тук, сторена добрина там, като дим, точещ се след пламтящ факел. И се чуди: „Тя мрази ли ме?“ Защото има много да му прощава, а между влюбени — погледът му се премести от нея върху мен — измяната винаги е най-тежкият грях.
Раната на бузата ми запари, вина и скръб се смесиха в гърдите ми сред пороя от спомени. Селиесен, когато дойде за първи път в двора, как усмивката му сякаш винаги докарваше слънцето: как императорът възложи на мен честта да го обучавам; ранните му недодялани опити в етикета; как слушах последните му стихове до късно през нощта; свирепата ми ревност, когато Емерен разкри чувствата си, и срамното тържествуване, когато той започна да пренебрегва компанията ѝ в ползата моята. И смъртта му… Безграничната скръб, която мислех, че ще ме съсипе.
Ал Сорна беше видял всичко това, знаех го. Някак си нищо не можеше да бъде скрито от тези катраненочерни очи.
Ал Сорна стана и пристъпи към лейди Емерен, с което я накара да трепне — не от омраза, разбрах го, а от страх. Какво ли друго бе видял? Какво ли още щеше да каже? Той коленичи пред нея и заговори с ясен, тържествен глас:
— Милейди, поднасям ви извиненията си, задето отнех живота на съпруга ви.
Нужно ѝ беше малко време да овладее страха си.
— А ще предложиш ли своя собствен в замяна?
— Не мога, милейди.
— Тогава извинението ти е празно също като сърцето ти, северняко. И омразата ми не е отслабнала.
Намериха кораб от Северните предели за Ал Сорна; корабите от най-северните владения на Обединеното кралство явно се радваха на привилегията да пускат котва в мелденейски води — нещо, което бе отказвано на другите им сънародници. Бях чувал и чел това-онова за Пределите и знаех, че там живеят хора с различен произход, затова не се изненадах да открия, че екипажът се състои предимно от мъже с тъмна кожа и широки лица, характерни за югозападните провинции на Империята. Изпратих Ал Сорна до кораба, като оставих лейди Емерен да стои вцепенена в края на кея. Тя се взираше в морето, отказвайки да удостои северняка дори с дума повече.
— Трябва да се вслушаш в предупреждението ѝ — казах му, когато се приближихме до трапа. — Нейната вендета няма да свърши тук.
Той хвърли поглед към нея и въздъхна тъжно.
— Значи е достойна за съжаление.
— Мислехме, че те пращаме тук на смърт, но единственото, което постигнахме, бе, че те освободихме. Както, сигурен съм, си знаел, че ще стане. Ел-Нестра нямаше никакъв шанс. Защо не го уби?
Черните му очи срещнаха моите с пронизващия изпитателен поглед, който знаех, че е виждал твърде много.
— На процеса лорд Велсус ме попита колко живота съм отнел и с цялата си искреност не можах да му отговоря. Убивал съм много пъти — добри хора, лоши хора, страхливци и герои, крадци и… поети. — Сведе очи и се зачудих дали това не е моето извинение. — Дори приятели. И ми дойде до гуша. — Погледна ножницата, която държеше в ръка. — Надявам се никога повече да не вадя този меч.