Не се забави, не ми протегна ръка, нито каза дума за сбогом, просто се обърна и се качи на кораба. Капитанът го посрещна с дълбок поклон, с лице, грейнало от нескрито благоговение, което наобиколилият го екипаж споделяше. Изглежда, легендата за северняка се бе разнесла нашир и надлъж, щом дори за тези мъже, идещи от място много далеч от Кралството, името му бе натоварено с огромно значение. „Какво ли го чака? — зачудих се. — В едно кралство, където вече не е обикновен човек?“
Корабът потегли, зарязвайки половината си товар на кея, жаден да се отдалечи със своя трофей. Стоях до лейди Емерен и гледах как Убиеца на Надеждата отплава. Известно време го виждах — висок мъж на носа на кораба. Стори ми се, че хвърли поглед към нас, само веднъж, и като че ли даже вдигна ръка да ни помаха, но бе прекалено далеч, за да съм сигурен. След като излезе от пристанището, корабът опъна всичките си платна и скоро се скри зад носа.
— По-добре го забравете — казах на лейди Емерен. — Тази мания ще ви погуби. Вървете си вкъщи и отглеждайте сина си. Моля ви.
С ужас видях, че тя плаче, сълзи се стичаха от очите ѝ, макар че лицето ѝ бе все така вцепенено и безизразно. Гласът ѝ бе само шепот, но яростен както винаги:
— Не и докато боговете не ме приберат, а дори и тогава ще намеря начин да пратя своето отмъщение през булото.
1.
Той яхна Плюй и пое на запад, придържаше се към бреговата линия. Намери си място за лагеруване на завет зад голяма дюна с трева по върха. Събра плавеи за огън и накъса трева, с която да го разпали. Тревата бе изсъхнала от вятъра и пламна при първия удар на кремъка. Огънят се разгоря висок и ярък, искри полетяха като светулки в ранното вечерно небе. В далечината светлините на Линеш като че ли горяха още по-ярко и той чуваше музика, примесена с множество гласове, които се извисяваха в празнична гълчава.
— След всичко, което направихме за тях — каза на Плюй. — Война, чума и месеци страх. Трудно е да повярваш, че се радват на заминаването ни.
Ако Плюй разбираше нещо от ирония, го изрази със силно раздразнено пръхтене и отмятане на глава.
— Чакай. — Вейлин хвана юздите и ги свали, а след това и седлото от гърба му. Освободен от това бреме, Плюй затича сред дюните, като риеше пясъка с копита и тръскаше глава. Вейлин го гледаше как си играе в прибоя, докато небето потъмняваше и ярката пълна луна се издигна да обагри дюните в познато сребристосиньо. „Като снежни преспи посред зима.“
Когато и последният дневен светлик угасна, Плюй дотича обратно и спря в очакване в края на кръга светлина, хвърлян от огъня, готов за вечерния ритуал на тимарене и връзване.
— Не — каза Вейлин. — Приключихме. Време е да си вървиш.
Плюй изцвили несигурно и удари с копито по пясъка.
Вейлин отиде при него, плесна го по хълбока и отстъпи бързо, за да избегне ответния ритник. Плюй отстъпи и изцвили от гняв, оголил зъби.
— Махай се, омразно добиче! — изкрещя Вейлин и размаха ръце. — Махай се!
И конят изчезна в галоп сред облак от сребристосин пясък, и прощалното му цвилене отекна в нощния въздух.
— Не спирай, проклета кранто — прошепна с усмивка Вейлин.
Нямаше кой знае какво, с което да си запълва времето, затова седеше, хвърляше дърва в огъня и си припомняше онзи ден на бойниците на Високата твърд, когато гледаше как Дентос се приближава към портата без Норта и разбираше, че всичко ще се промени. „Норта… Дентос… Двама изгубени братя, а скоро ще загубя и още един.“
Лека промяна във вятъра донесе смътната миризма на пот и сол. Той затвори очи, заслушан в слабото скърцане на стъпки по пясъка — приближаваха се от запад, без да опитват да се прокрадват. „А и защо да го прави? Братя сме все пак.“
Отвори очи.
— Здравей, Баркус.
Баркус седна до огъня и протегна ръце към пламъците. Мускулестите му ръце бяха голи, носеше само памучна фланела и панталони, нямаше ботуши, косата му се бе слепнала от морската вода.
— В името на Вярата! — изсумтя Баркус. — Не ми е било толкова студено от Мартишката гора насам.
— Сигурно плуването е било трудно.
— И още как. Бяхме се отдалечили на три мили, докато осъзная, че си ме преметнал, братко. Наложи се доста да увещавам капитана да насочи кораба обратно към брега. — Поклати глава и от дългата му коса се разлетяха капчици. — Щял си да отплаваш за Далечния запад със сестра Шерин! Като че ли би пропуснал възможност да се жертваш.
Вейлин гледаше ръцете на Баркус и видя, че те изобщо не треперят, макар да беше толкова студено, че от устата му излизаше пара.