— Такава е била сделката, нали? — продължи Баркус. — Ние получаваме живота си, а те получават теб?
— И принц Малциус се връща в Кралството.
Баркус се намръщи.
— Жив ли е?
— Спестих истината, за да измъкна всички ви от града.
Баркус изсумтя отново, после попита:
— Кога ще дойдат за теб?
— На зазоряване.
— Значи има достатъчно време да си починем. — Откачи секирата от гърба си и я остави на пясъка. — Колцина мислиш, че ще пратят?
Вейлин сви рамене.
— Не съм ги питал.
— Срещу нас двамата по-добре да пратят цял полк. — Погледна озадачено Вейлин. — Къде е мечът ти, братко?
— Дадох го на губернатор Аруан.
— Не е най-умната идея, която ти е хрумвала. А как смяташ да се биеш?
— Не смятам. Ще се съобразя с обещанието на краля и ще се предам на алпиранците.
— Те ще те убият.
— Не мисля. Според Петата книга на кумбраелския бог ми предстои да убия още много хора.
— Пфу! — Баркус плю в огъня. — Пророчествата са боклук. Суеверия за богопоклонниците. Ти им отне Надеждата и те ще те убият, разбира се. Въпросът е само колко дълго ще го правят. — Погледна Вейлин в очите. — Не мога да стоя отстрани и да гледам как те отвеждат, братко.
— Тогава си върви.
— Знаеш, че не мога. Не мислиш ли, че вече загубих достатъчно братя? Норта, Френтис, Дентос…
— Спри! — Острият глас на Вейлин проряза нощта.
Баркус се дръпна, разтревожен и слисан.
— Братко, аз…
— Просто спри. — Вейлин гледаше лицето на мъжа пред себе си с цялата щателност, на която бе способен, търсеше някаква пукнатина в маската, някакво трепване на загубено самообладание. Но маската беше съвършена, непроницаема и вбесяваща. Вейлин се помъчи да потисне гнева си — знаеше, че той ще го погуби.
— Чакал си толкова дълго. Защо не ми покажеш истинското си лице? Тук, в края, какво значение има?
На лицето на Баркус се изписа безупречен израз на смутена загриженост.
— Вейлин, какво ти става?
— Капитан Антеш ми каза нещо преди да си тръгне. Искаш ли да го чуеш?
Баркус разпери неуверено ръце.
— Ако желаеш.
— Изглежда, Антеш не е истинското му име. Което не е много изненадващо, сигурен съм, че много от кумбраелците, които наехме, са използвали фалшиви имена, или от страх заради престъпно минало, или от срам, че приемат парите ни. Изненадващото беше, че и двамата сме чували другото му име преди.
Все още никакво пропукване в маската. Все още нищо освен загрижеността на един истински брат.
— Брен Антеш някога бил фанатичен роб на своя бог — продължи Вейлин. — Набожността му била толкова голяма, че го карала да убива и да събира около себе си други, които също жадували да почетат бога, проливайки кръвта на еретиците. С времето ги отвел в Мартишката гора, където повечето от тях умрели от нашите ръце. Това го накарало да се усъмни във вярата си, да изостави своя бог, да приеме златото на краля и да го даде на семействата на загиналите си хора, а после да потърси смъртта в една чужда война, като през цялото време се мъчел да забрави името, което си бил спечелил в Мартиш — Черната стрела. Брен Антеш някога е бил Черната стрела. И ме уверява, че нито той, нито някой от хората му е притежавал документи за свободно преминаване от васалния си лорд.
Баркус мълчеше, лицето му бе съвсем безизразно.
— Помниш ли документите, братко? — попита Вейлин. — Документите, които откри в трупа на убития от мен стрелец. Документите, които ни накараха да започнем война с Кумбраел.
Беше само малка промяна в наклона на главата, дребно изместване в положението на раменете, нова извивка на устните, но изведнъж Баркус изчезна като дим, отнесен от вятъра. Когато заговори, Вейлин не се изненада да чуе познат глас, гласа на двама мъртъвци.
— Наистина ли мислиш, че ще служиш на Огнена кралица, братко?
Сърцето на Вейлин се сви. Беше таил крехката надежда, че може да греши, че Антеш е лъгал и че брат му още е благородният воин, отплавал със сутрешния отлив. Сега него го нямаше и бяха само двамата, сами на брега с бързо приближаващата се смърт.
— Казаха ми, че имало и други пророчества — отвърна той.
— Пророчества ли? — Създанието, някога било Баркус, се изсмя презрително. — Знаеш толкова малко! Всички вие, които записвате непохватните си опити за мъдрост и ги наричате свещени писания, докато те всъщност са бълнуванията на лудите и жадните за власт.
— Изпитанието на пущинака. Тогава ли го обсеби?
Създанието с лицето на Баркус се ухили.
— Той толкова отчаяно искаше да живее… Откриването на Дженис беше животворен дар за него, но братското му чувство бе прекалено силно и не можа да се насили да направи необходимото.