— Намерил е замръзналото тяло на Дженис, без плащ.
Създанието се засмя отново, с дрезгав хриплив смях, наслаждаваше се на жестокостта си.
— Тялото и душата му. Дженис беше още жив, полумъртъв от студ, но още дишаше и умоляваше шепнешком Баркус да го спаси. Разбира се, той не можеше да направи нищо, а беше гладен. Гладът причинява странни неща на човек, напомня му, че все още е само животно, което има нужда да се храни, а плътта си е просто плът. От изкушението му призля, гладът го тласна отвъд границата на лудостта, така че той излезе в снега и легна там да умре.
„Хентес Мустор, Едноокия, мъжът, изгорил дома на Ам Лин — всички те са се озовавали близо до смъртта.“
— Смъртта е твоят портал!
— Те ни зоват, през омразната пустота, жалният зов на душа, намираща се близо до смъртта, като загубено агънце, привличащо вълк. Не всички могат да бъдат завладени, само онези, в които има семенце злоба и притежават дара на силата.
— У Баркус нямаше злоба.
Още един злъчен кикот.
— И да има човек без злоба в сърцето, още не съм го срещал. Баркус беше скрил своята толкова дълбоко, че почти не знаеше, че е там. Тя разяждаше душата му като червей в очакване да бъде нахранена, в очакване на мен. Ставаше дума за баща му, разбираш ли, за бащата, който го бе отпратил, защото го мразеше и му завиждаше за дарбата му. Беше видял чудните неща, които може да прави момчето с метала, и жадуваше за тази сила. Винаги е така с онези от нас, които притежават някакви дарби. Не си ли съгласен, братко?
— През цялото време ли си бил в него? Всяка дума, изречена оттогава, всяко дело, всяка добрина. Не мога да повярвам, че всичко това си бил ти.
Създанието сви рамене.
— Вярвай в каквото искаш. Те се приближават до смъртта и ние ги завладяваме, и от този момент са наши. Знаем каквото знаят и те, това много улеснява поддържането на маската.
Кръвната песен зашепна, със слаба, но разтърсваща нотка.
— Лъжеш. Хентес Мустор не беше изцяло в твоя власт, нали? Затова го уби преди да успее да ми каже какви лъжи си му нашепвал с гласа на неговия бог. А когато дойде за аспект Елера, беше завладял грима мъже, но те нападаха поотделно. Без съмнение работата ти с аспект Корлин в дома на Четвъртия орден е отслабила способностите ти. Не мисля, че можеш да контролираш изцяло повече от един ум едновременно, и се обзалагам, че хватката ти върху него може да бъде разрушена.
Създанието наклони главата на Баркус.
— Бойното зрение наистина е могъща дарба. Скоро ще бъдеш близо до смъртта и един от нас ще дойде да те завладее. Лирна те обича, Малциус ти се доверява. Кой друг е по-подходящ да ги преведе през предстоящите трудни години? Чудя се що за злоба се таи в твоите гърди? Може би към инструктор Солис? Или към Янус и безкрайните му интриги? Или пък към Ордена? В края на краищата той те прати тук, за да ме изкараш на светло, и така ти отне жената, която обичаш. Кажи ми, че в теб няма злоба, братко.
— Ако искаш песента ми, тогава защо вече два пъти се опитваш да ме убиеш? Прати наемници в Урлиш да ме убият по време на Изпитанието на прехода, прати сестра Хена в стаята ми в нощта на Клането на аспектите.
— За какво са ни наемници на нас? А мисията на Хена беше спретната набързо, беше толкова досадно да те открием в Дома на Петия орден точно онази нощ, преди да знаем каква сила можеш да ни предложиш. Между другото, тя ти праща много поздрави. Толкова жалко, че не може да е тук.
Вейлин потърси някакво напътствие от кръвната песен, но откри само тишина. Създанието не лъжеше.
— Ако не ти, тогава кой? — Гласът му заглъхна, когато го осени прозрението, родено от една отчаяна нотка в кръвната песен: от страха на брат Харлик в Разрушения град. „Дошъл си да ме убиеш ли?“ — Седмият орден — промълви той.
— Наистина ли мислеше, че те са просто шайка безобидни мистици, трудещи се в служба на вашата абсурдна Вяра? Те си имат собствени планове, собствени агенти. Не се залъгвай, че биха се поколебали да поискат смъртта ти, ако се окажеш пречка за тях.
— Тогава как така не са ме нападали оттогава?
Създанието се разшава в тялото на Баркус със зле прикрито смущение.
— Изчакват, дебнат шанса си.
Още една лъжа, потвърди кръвната песен. „Вълкът. Седмият е пратил наемниците си срещу мен, но вълкът ги е убил.“ Дали го бяха сметнали за признак за някаква Мрачна благословия, защита, осигурена от сила, която ги е плашила? Въпроси. Винаги имаше още въпроси.
— Бил ли си някога човек? — попита Вейлин. — Имал ли си име?