— Имената са много важни за живите, но за онези, които са почувствали бездънния мраз на пустотата, са детски залъгалки.
— Значи някога си бил жив. Имал си собствено тяло.
— Тяло ли? Да, имах тяло. Изтерзано от пущинака и изтощено от глад, измъчвано от омраза на всяка крачка. Имах тяло, родено от изнасилена майка, която наричаха вещица. Прогониха ни, защото дарбата ѝ можеше да обръща вятъра. Мъжът, който ме зачена, излъга и каза, че е използвала Мрачното, за да го вкара в леглото си. Излъга, че отказал да остане при нея, когато заклинанието се разсеяло. Излъга, че за отмъщение тя използвала дарбата си, за да погуби реколтата. Прогониха ни с камъни и ругатни в гората, където живеехме като животни, докато гладът и студът не ми я отнеха. Но аз оцелях, повече звяр, отколкото момче, забравих езика и обичаите, забравих всичко освен отмъщението. И с времето го получих, в пълна мяра.
— „Копелето призовало светкавица — цитира Вейлин. — И запалило селото. Хората побягнали към реката, но то повикало дъжд и водата придошла и ги отнесла. Но отмъщението му не било завършено, затова то призовало вятър от далечния север, за да ги покрие с лед.“
Създанието отвърна с усмивка, смразяваща поради пълната липса на жестокост в нея, усмивка на приятен спомен.
— Още виждам лицето му, на моя баща, замръзнало в леда, взиращо се нагоре към мен от речните дълбини. Изпиках се върху него.
— Копелето на вещицата — прошепна Вейлин. — Тази приказка е сигурно поне на три века.
— Времето е също такава заблуда като твоята Вяра, братко. Да се взреш в пустотата означава да видиш едновременно необятността и нищожността на всичко в един миг на ужас и почуда.
— Каква е тази пустота, за която говориш?
Усмивката на създанието отново стана жестока.
— Твоята вяра я нарича Отвъдното.
— Лъжеш! — процеди Вейлин, макар че кръвната песен не бе издала и звук. — Отвъдното е място на вечен мир, безкрайна мъдрост, върховно единство с душите на Покойните.
Устните на създанието трепнаха за миг, а после то се засмя, високо и сърдечно. Смехът му, изпълнен с нескрито веселие, отекна над брега и морето. Вейлин почувства, че ръката го сърби да грабне ножа от ботуша си, и с мъка устоя на това желание. „Не още…“
— Ох… — Създанието поклати глава и избърса с пръст една сълза от окото си. — Ти си кръгъл глупак, братко. — Приведе се напред и лицето на някогашния брат, превърнато в червена маска от огъня, изсъска: — Ние сме Покойните!
Вейлин зачака кръвната песен, но не чу нищо освен ледена тишина. Беше невъзможно, беше богохулство, но в думите на създанието нямаше лъжа.
— Покойните ни чакат в Отвъдното — изрецитира той; мразеше се за отчаянието в гласа си. — Души, обогатени от пълнотата и добродетелността на живота си, които ни предлагат мъдрост и състрадание…
Създанието се смееше, почти се задавяше от смях.
— Ха, мъдрост и състрадание! Сред душите в пустотата има не повече мъдрост и състрадание, отколкото в глутница чакали. Ние сме гладни и се храним, а смъртта е нашето месо.
Вейлин стисна очи и поднови речитатива си, думите се лееха сами от устните му:
— Какво е смъртта? Смъртта е само врата към Отвъдното и съюз с Покойните. Тя е едновременно край и начало. Бойте се от нея и я приветствайте…
— Смъртта ни дава нови души, над които да властваме, и повече тела, които да подчиним на волята си, за да утолим своята похот и да служим на неговия замисъл…
— Какво е тялото без душа? Развратна плът, нищо повече. Почитайте смъртта на своите обични, като предавате обвивката им на огъня…
— Тялото е всичко. Душа без тяло е жалко, окаяно подобие на живот…
— ЧУХ ГЛАСА НА МАЙКА СИ! — Бе се озовал на крака, с нож в ръката, приклекнал за скок и впил очи в създанието от другата страна на огъня. — Чух гласа на майка си!
Създанието, било някога Баркус, се изправи бавно и вдигна секирата.
— Случва се понякога сред Надарените: те могат да ни чуят, да чуят душите, зовящи от пустотата. Предимно кратки отзвуци на болка и страх. Точно така е започнало всичко, имам предвид твоята Вяра. Преди няколко века един необичайно надарен воларианец чул ломотенето на гласовете от пустотата и сред тях разпознал непогрешимо гласа на покойната си жена. И започнал да разпространява вестта, великата и прекрасна вест, че има живот отвъд това ежедневно наказание от скръб и тежък труд. Хората го слушали, вестта се разпространила и така се родила вярата ви, крепяща се изцяло на лъжата, че в отвъдния живот ви чака награда за робското послушание в този.