Вейлин се помъчи да овладее объркването си, да потисне желанието си кръвната песен да се обади, за да разобличи лъжата в думите на тази твар. Дървата пукаха в огъня, шумът от разбиващите се вълни се сливаше в тътен, а Баркус го гледаше с хладния, безстрастен поглед на непознат.
— Какъв замисъл? — попита Вейлин. — Каза нещо за неговия замисъл? Кой е той?
— Съвсем скоро ще го срещнеш. — Създанието, било някога Баркус, стисна с две ръце секирата и я надигна, така че острието ѝ улови лунната светлина. — Сътворих това оръжие за теб, братко, или по-скоро позволих на Баркус да го сътвори. Той копнееше за чука и наковалнята, макар че се съпротивляваше мъжки, докато аз не премахнах неохотата му. Прекрасна е, нали? Убивал съм безброй пъти с безброй различни оръжия, но трябва да кажа, че това е най-доброто от всички. С него мога да те докарам до ръба на смъртта тъй лесно, все едно използвам хирургически нож. Ще кървиш, ще припаднеш и душата ти ще се протегне към пустотата. Той ще те чака там. — Усмивката, с която го дари създанието, този път бе почти съжалителна. — Наистина не биваше да се отказваш от меча си, братко.
— Тогава нямаше да си толкова склонен към приказки.
Усмивката на създанието изчезна.
— Приказките свършиха.
И скочи през огъня, вдигнало секирата и оголило зъби.
Нещо голямо и черно го пресрещна насред въздуха, сключи челюсти върху ръката му и я заръфа и закъса. Стовариха се заедно върху огъня и се замятаха там, като пръскаха пламтящи дърва. Вейлин видя как омразната секира се надига и се спуска веднъж, два пъти, чу яростния вой на робската хрътка, когато острието се впи в тялото ѝ, а после създанието, било някога Баркус, се надигна от останките на огъня — косата и дрехите му горяха. Лявата му ръка висеше почти откъсната от захапката на Белег. Но дясната бе още цяла и продължаваше да стиска секирата.
— Помолих губернатора да го пусне на смрачаване — каза Вейлин.
Създанието изрева от болка и ярост и секирата замахна в сребърна дъга. Вейлин се приведе под свистящото острие, ножът му се стрелна напред и прониза гърдите, насочен към сърцето. Създанието изрева пак и завъртя брадвата с нечовешка бързина. Вейлин остави ножа си забит в него, улови дръжката на секирата и нанесе свиреп удар в лицето му с опакото на дланта си, последван от ритник в слабините. Създанието само се олюля и го фрасна с глава. Вейлин политна назад и се просна по гръб на пясъка.
— Има нещо, което не ти казах за Баркус, братко! — рече създанието и скочи към него, вдигнало секирата. — Когато тренирахте заедно, винаги го карах да си сдържа силата.
Вейлин се претърколи настрани и секирата се заби в пясъка. Той се извъртя да ритне създанието в слепоочието и скочи на крака, докато то се отърсваше от болката и замахваше отново. Острието срещна само въздуха, защото Вейлин се гмурна под замаха, грабна ножа от гърдите му, намушка го отново и отстъпи назад. Секирата мина на сантиметър от лицето му.
Създанието, било някога Баркус, се втренчи в него смаяно. Дим се виеше от изгарянията му и кръв шуртеше по пясъка от разкъсаната му ръка. То изпусна секирата и посегна към бързо разширяващото се петно на ризата си. Зяпна за миг гъстата лепкава течност върху дланта си, а после се свлече на колене.
Вейлин мина покрай него и вдигна секирата от пясъка, като потисна отвращението си от допира до нея. „Затова ли винаги съм я мразил толкова? Защото това е била крайната ѝ цел?“
— Добра работа, братко. — Създанието, било някога Баркус, оголи изцапаните си с кръв зъби в гримаса на безгранична злоба. — Може би следващия път, като ме убиеш, ще нося лицето на някой, когото обичаш дори повече.
Секирата беше лека, неестествено лека, и издаде съвсем слаб съсък, когато Вейлин я завъртя и разсече кожата и костите също толкова лесно, както и въздуха. Главата на някогашния му брат се търкулна на пясъка.
Вейлин хвърли секирата настрани и издърпа Белег от гаснещия огън. Хвърли пясък върху димящите му изгаряния и разкъса ризата си, за да притисне парцали върху дълбоките му рани. Белег изскимтя и езикът му близна немощно ръката на Вейлин.
— Съжалявам, гламаво псе. — Очите на Вейлин бяха замъглени от сълзи, а гласът му накъсан от хлипове. — Съжалявам.
Погреба ги отделно. По някаква причина така му се струваше редно. Не изрече никакви думи над Баркус, защото знаеше, че брат му е умрял преди години, пък и така или иначе не бе сигурен дали ще може да ги изрече, без да се почувства лъжец. Слънцето изгряваше. Той вдигна секирата и отиде до водата. Сутрешният прилив настъпваше бързо, вълните връхлитаха с рев откъм носа. Вейлин претегли секирата в ръка и се изненада, че отвращението му е изчезнало — каквото и Мрачно петно да бе носила, изглежда, се бе разпръснало със смъртта на нейния създател. Сега беше просто метал. Фино изработен и блестящ на слънцето, но все пак просто метал. Запрати я в морето колкото можеше по-далече — гледаше я как блести и се премята преди да цопне във водата.