Дебелият мъж се обърна и ме погледна студено.
— Честта ми го налагаше, милорд.
— Благодаря — каза Ал Сорна, преди да отвърна гневно. Вдигна меча и видях как гвардейският капитан се напрегна, когато извади няколко сантиметра от острието от ножницата и го провери с пръст. — Наточен е.
— Грижихме се добре за него. Редовно смазване и точене. Нося и още нещо дребно. — Аруан протегна ръка. В шепата му имаше рубин със средна големина, несъмнено един от ценните камъни в семейната му колекция. Знаех причината за благодарността на Аруан, но очевидното му уважение към дивака и отвратителното присъствие на меча ме разстройваха сериозно.
Ал Сорна сякаш загуби дар слово и поклати глава. Накрая каза:
— Губернаторе, не мога…
Приближих се и заговорих тихо.
— Оказва ти по-голяма чест, отколкото заслужаваш, северняко. Ако откажеш, ще го обидиш и ще се опозориш.
Той ме погледна за миг с черните си очи, после се усмихна на Аруан.
— Не мога да откажа подобна щедрост. — Взе скъпоценния камък. — Винаги ще го пазя.
— Надявам се на обратното — засмя се Аруан. — Човек пази скъпоценност само когато няма нужда да я продаде.
— Ей, вие! — Разнесе се глас от кораба. Широчината на корпуса и броят на веслата показваха, че мелденейската галера е по-скоро товарна, а не един от прословутите им бойни кораби. Едър мъж с гъста черна брада и червена кърпа на главата, която го обозначаваше като капитан, ни махаше от носа.
— Ей, алпирански кучета, качвайте Убиеца на Надеждата! — изкрещя той с обичайната мелденейска любезност. — Ако се мотате още малко, ще отървем отлива.
— Превозът до островите ни чака — казах на пленника, докато си вземах нещата. — По-добре да не дразним капитана.
— Значи е вярно? — обади се Аруан. — Отивате на Островите, за да се дуелирате? — Открих, че не харесвам тона му, в него имаше твърде много възхита.
— Вярно е. — Убиеца на Надеждата се ръкува за последно с Аруан, кимна на гвардейския командир и се обърна към мен.
— Е, милорд?
— Може да си първи на опашката да лижеш краката на императора ви, писарю, но този кораб е моето царство. — Капитанът ме мушна с пръст в гърдите. — Ще живееш тук, в противен случай може да прекараш пътуването вързан за главната мачта.
Беше ни показал „покоите“ ни — оградена със завеси секция от трюма, близо до носа. Миришеше на морска сол, застояла вода и смес от уханията на товара, задушаваща, тежка миризма на плодове, сушена риба и множеството подправки, с които е известна Империята. Едва се сдържах да не повърна.
— Аз съм лорд Верниерс Алише Сомерен, Имперски хроникьор и Пръв сред учените, почитан служител на императора. — Кърпичката пред устата ми леко заглушаваше думите. — Пратеник при Корабните господари и официален придружител на имперския затворник. Ще се отнасяш с уважение, пирате, иначе ще накарам двайсетимата гвардейци да те бичуват пред екипажа.
Капитанът се наведе към мен. Невероятно, но дъхът му миришеше по-лошо от трюма.
— Тогава ще имам двайсет и един трупа, с които да нахраня рибите, като излезем от пристанището, писарю.
Ал Сорна срита една от завивките на пода и се огледа за миг.
— Става. Ще ни трябват храна и вода.
Настръхнах.
— Наистина ли предлагате да спим в това гнездо на плъхове? Отвратително е!
— Трябва да пробвате тъмниците. И там има доста плъхове. — Обърна се към капитана. — Бъчвата с водата на предната палуба ли е?
Капитанът прокара дебел пръст по гъстата си брада. Оглеждаше високия мъж и се чудеше дали му се подиграва. Несъмнено преценяваше дали би могъл да го убие, ако се наложи. По северните брегове на Алпира има една поговорка — „Можеш да обърнеш гръб на кобра, но не и на мелденеец.“
— Значи ти ще се дуелираш с Щита? В Илдера залозите са двайсет към едно срещу теб. Струва ли си да рискувам и да заложа един грош на теб? Щита е най-добрият мечоносец на Островите, може да разсече муха на две.