— Носи му се подобна слава — усмихна се Вейлин Ал Сорна. — Та къде е бъчвата с вода?
— Там. Полага ви се по една кратунка на човек дневно, не повече. Екипажът ми няма да седи жаден заради такива като вас двамата. Храна има в камбуза, ако нямате против да се храните с отрепки като нас.
— Несъмнено съм ял и с по-лоша компания. Ако ви трябва помощ за веслата, съм насреща.
— Гребал ли си?
— Веднъж.
— Ще се оправим — изръмжа капитанът и тръгна да излиза, но процеди през рамо: — Отплаваме след час. Не се пречкайте, докато не излезем от пристанището.
— Островен дивак! — Продължих да ругая, докато разопаковах вещите и вадех перата и мастилото. Проверих дали няма плъхове под завивката, преди да седна да напиша писмо на императора. Възнамерявах да го уведомя подробно за нанесеното оскърбление.
— Този няма да намери подслон в алпиранските пристанища, помнете ми думата.
Вейлин Ал Сорна приседна и облегна гръб на стената. После попита на северняшки:
— Знаете ли моя език?
— Аз изучавам езици. Говоря свободно седемте основни наречия на Империята и мога да се оправям на още пет.
— Впечатляващо. Знаете ли езика на сеорда?
Вдигнах глава от пергамента.
— Сеорда?
— Сеорда сил от Великата северна гора. Чували ли сте за тях?
— Познанията ми за северните диваци не са особено обширни. А и не виждам сериозна причина да ги допълвам.
— За учен човек сте доста щастлив в невежеството си.
— Смятам, че говоря от името на цялата си нация, като казвам, че щеше да ни е по-добре да бяхме останали невежи по отношение на вас.
Той наклони глава и ме огледа.
— Долавям омраза в гласа ви.
Не му обърнах внимание. Перото ми се движеше бързо и привично по пергамента — пишех официалното встъпление на имперската кореспонденция.
— Познавали сте го, нали? — продължи Вейлин Ал Сорна.
Перото ми спря. Отказвах да го погледна в очите.
— Познавали сте Надеждата.
Оставих перото и се надигнах. Внезапно вонята на трюма и близостта на дивака ми се сториха непоносими.
— Да, познавах го — изръмжах аз. — Беше най-добрият сред нас. Знаех, че щеше да е най-великият император в историята на земите ни. Но не това е причината за омразата ми, северняко. Мразя те, защото Надеждата бе мой приятел, а ти го уби.
Обърнах му гръб и се качих на палубата. За пръв път в живота си исках да съм воин, да имам мускулести ръце и сърце от камък. Да размахам меч и да получа кърваво възмездие. Но тези неща не бяха за мен. Тялото ми беше стройно, но не силно. Мислех бързо, но не бях свиреп. Не бях воин. За мен нямаше да има отмъщение. Всичко, което можех да направя за приятеля си, бе да наблюдавам смъртта на убиеца му и да напиша официалния край на неговата история — за удоволствие на императора и за вечната истина на архивите ни.
Останах на палубата часове, опрял ръце на парапета, гледах как зеленикавите води на северното алпиранско крайбрежие преминават в по-синкавия оттенък на вътрешното Еринейско море, докато боцманът блъскаше тъпана, давайки ритъм на гребците и пътешествието ни започваше. Щом се отдалечихме от брега, капитанът заповяда да опънат главното платно и вдигнахме скорост. Острият нос пореше леките вълни, а традиционната фигура на крилато влечуго, изобразяваща едно от безбройните морски божества на мелденейците, потапяше зъбатата си глава сред морските пръски. Гребците се трудиха два часа преди боцманът да обяви почивка. Тогава прибраха веслата и се струпаха за ядене. На палубата остана дневната вахта, заета с такелажа и другите несекващи задачи в корабния живот. Неколцина ме гледаха намръщено, но никой не опита да започне разговор. Милост, за която им бях благодарен.
Бяхме на няколко левги от пристанището, когато във вълните се появиха черни перки, придружени от радостен вик от мачтата.
— Китове!