Не можех да преценя колко са, защото се движеха твърде бързо и чевръсто: показваха се на повърхността да изхвърлят фонтан вода, преди да се гмурнат отново. Чак когато приближиха успях да осъзная напълно размера им. Бяха повече от двайсет стъпки от главата до опашката. В южните морета бях виждал делфини, игриви сребристи създания, които могат да заучат прости номера. Тези бяха различни, размерът и тъмните сенки, които хвърляха под водата, ми се струваха злокобни, заплашителни форми на безразличната жестокост на природата. Екипажът очевидно се чувстваше по друг начин и крещеше поздрави от вантите, сякаш виждаше стари другари. Дори намръщеното лице на капитана сякаш леко се разглади.
Един от китовете изскочи на повърхността сред впечатляващ облак от пяна и пръски и се превъртя във въздуха, преди да се пльосне в морето с трясък, който разклати кораба. Мелденейците зареваха одобрително. О, Селиесен, каква поема щеше да напишеш, за да увековечиш тази гледка!
— За тях китовете са свещени. — Обърнах се и видях, че Убиеца на Надеждата е застанал до мен. — Казват, че когато някой мелденеец умре в морето, китовете отнасят духа му в безбрежния океан накрай света.
— Суеверия — изсумтях аз.
— Твоите сънародници вярват в богове, нали?
— Те да. Аз не. Боговете са мит, истории, с които да баламосват децата.
— С подобни думи ще те приемат радушно в родината ми.
— Не сме в твоята родина, северняко. Нито пък бих искал да я виждам.
Друг кит изскочи на повърхността и се извиси на десет стъпки, преди да се гмурне.
— Странно — подсмихна се Ал Сорна. — Когато нашите кораби прекосяваха морето, китовете не им обръщаха внимание и гонеха само мелденейските. Може би изповядват същите вярвания.
— Може би. Или просто се радват на безплатната храна. — Посочих към носа, където капитанът хвърляше риба в морето. Китовете я омитаха по-бързо, отколкото можех да видя.
— Защо сте тук, лорд Верниерс? — попита Ал Сорна. — Защо ви изпрати императорът? Вие не сте тъмничар.
— Императорът бе така щедър да откликне на молбата ми да присъствам на предстоящия дуел. И да придружа лейди Емерен по обратния път, разбира се.
— Идвате да видите как ще умра.
— Идвам да опиша събитието за имперския архив. Все пак съм Имперски хроникьор.
— Така разбрах. Гериш, моят тъмничар, беше голям почитател на вашата история за войната с моя народ. Казваше, че е най-доброто произведение на алпиранската литература. Седеше пред килията ми с часове и четеше страница след страница. Най-много харесваше битките.
— Надлежното проучване е ключово за професията на историка.
— Жалко, че представяте нещата толкова погрешно.
Отново ми се прииска да имам воинска сила.
— Погрешно ли?
— Много.
— Разбирам. Може би, ако си напънете дивашкия мозък, ще ме осветлите в коя част точно съм сбъркал много.
— О, уцелили сте повечето от дребните детайли. Само че казвате, че съм командвал Вълчия легион. В действителност командвах Трийсет и пети пехотен полк, известен в гвардията като Вълчите бегачи.
— Ще се постарая да отбележа поправката, като се върна в столицата — отвърнах сухо.
Той затвори очи и си припомни.
— Инвазията на северното крайбрежие, започната от крал Янус, беше първата стъпка в преследването на грандиозната му амбиция, анексацията на цялата империя.
Цитатът беше дословен. Бях впечатлен от паметта му, но проклет да съм, ако го признаех.
— Просто описание на факт. Дойдохте да откраднете империя. Янус трябва да е бил луд, за да смята, че подобен план би успял.
Ал Сорна поклати глава.
— Дойдохме за северните пристанища. Янус искаше търговските маршрути в Еринейско море. И не беше луд. Стар и отчаян, да, но не и луд.
Бях изненадан от съчувствието в гласа му: все пак Янус беше коварен предател и неизменна част от легендата за Убиеца на Надеждата.
— И откъде познавате мислите му толкова добре?