— Той ми каза.
— Казал ви е? — засмях се аз. — Написах хиляди писма до всеки посланик и служител на Кралството, за когото се сетих. Малцината, които си направиха труда да ми отговорят, бяха съгласни в едно: Янус не е споделял плановете си с никого, дори със семейството си.
— И въпреки това твърдите, че е искал да завладее цялата ви империя.
— Разумно заключение с оглед на наличните доказателства.
— Разумно, може би. Но е погрешно. Янус имаше сърце на крал, твърдо и студено, когато се налагаше. Но не беше алчен и не беше мечтател. Знаеше, че държавата му не разполага с хората и богатствата, необходими за завземането на вашата империя. Дойдохме за пристанищата. Той каза, че това е единственият начин да подсигурим бъдещето си.
— Защо би ви признал подобно нещо?
— Имахме… уговорка. Казваше ми много неща, които не би признал пред друг. Някои от командите му се нуждаеха от обяснение, преди да ги изпълня. А понякога си мисля, че просто имаше нужда да поговори с някого. Дори на кралете им е самотно.
Усетих изкусително любопитство. Севернякът знаеше, че жадувам за информацията, която може да ми предостави. Уважението ми към него нарасна, както и неприязънта. Използваше ме, искаше да запиша историята му. Нямах представа защо. Знаех, че има нещо общо с Янус и дуела, който щеше да води на Островите. Може би имаше нужда да се разтовари преди края и да каже истината, така че да бъде запомнен в историята не само като Убиеца на Надеждата. Последен опит да намери изкупление за духа си и за духа на мъртвия си крал.
Оставих тишината да се проточи и продължих да гледам китовете, докато не изядоха безплатната риба и не се отдалечиха на изток. Накрая, когато слънцето започна да се спуска към хоризонта и сенките се издължиха, промълвих:
— Е, разкажете ми.
1.
Сутринта, когато бащата на Вейлин го отведе до седалището на Шестия орден, земята бе застлана с гъста мъгла. Момчето яздеше отпред, стиснало седлото, и се радваше. Баща му рядко го извеждаше на езда.
— Къде отиваме, милорд? — попита Вейлин, когато баща му го поведе към конюшнята.
Високият мъж не отговори, но спря за миг, преди да сложи седлото на гърба на коня. Вейлин бе свикнал с нежеланието на баща си да отговаря на въпроси и не се замисли.
Железните подкови на жребеца затракаха по плочника. Излязоха през източната порта, над която бяха окачени клетки с трупове и се носеше неприятна миризма на гнило. Вейлин се беше научил да не пита с какво хората са заслужили подобно наказание. Това бе един от въпросите, на които баща му отговаряше винаги и историите оставяха Вейлин потен и разплакан в леглото. Ослушваше се за всеки шум навън и очакваше крадци, бунтовници или повлияни от Мрачното Отричащи да се появят всеки момент.
Павираният път свърши и баща му пришпори коня в тръс, а после и в галоп. Вейлин се смееше възбудено. За момент изпита срам от радостта си. Майка му бе починала само преди два месеца и тъгата на баща му висеше като тъмен облак над къщата, плашеше прислугата и отблъскваше евентуалните посетители. Но Вейлин бе само десетгодишен и представите му за смъртта бяха съвсем детски. Майка му му липсваше, но смъртта ѝ беше мистерия, най-дълбоката тайна на възрастните, и той дори не знаеше защо плаче, и продължаваше да отмъква сладки от готвача и да си играе с дървени мечове на двора.
Препускаха само отначало, после баща му намали. За Вейлин беше твърде кратко, искаше му се да галопират завинаги…
Спряха пред голяма желязна порта. Решетките ѝ бяха по-високи от три човешки боя и завършваха с остри шипове. На върха на арката имаше желязна статуя: воин, стиснал пред гърдите си меч, сочещ надолу, с лице на древен скелет. Стените от двете страни бяха почти толкова високи, колкото портата. От лявата страна имаше дървена подпора, от която висеше пиринчена камбана.
Бащата на Вейлин се смъкна от коня и свали Вейлин от седлото.
— Какво е това място, милорд? — попита момчето. Гласът му му се стори като крясък, въпреки че шептеше. Тишината на мъглата го безпокоеше, освен това не харесваше вратата и статуята над нея. Знаеше с детската си увереност, че празните очи са лъжа, трик. Статуята ги наблюдаваше и изчакваше.
Баща му не отговори, а вместо това измъкна камата от ножницата на колана си и удари камбаната с дръжката ѝ. Звънът сякаш оскверни тишината. Вейлин затисна ушите си с длани и го изчака да заглъхне. Когато вдигна поглед, баща му бе застанал до него.