Когато Вейлин вече бе достатъчно силен, за да става от леглото без чужда помощ, първата му работа беше да посети кучкарника, където Белег го посрещна с бурна радост, събори го на земята и почна да му лиже лицето с грапавия си като шмиргел език, докато бързо растящите му кутрета припкаха наоколо и джафкаха възбудено.
— Разкарай се, звяр такъв! — изсумтя Вейлин и успя да избута кучето от гърдите си. Белег заскимтя кратко от това порицание, но после положи с обич глава върху гърдите му.
— Знам. — Вейлин го почеса зад ушите. — И ти ми липсваше.
Когато отиде в конюшнята, откри, че Плюй също му е подготвил приветствие. То продължи цели две минути и инструктор Ренсиал уверено заяви, че това е най-дългата пръдня, която е чувал от кон.
— Проклета кранта — промърмори Вейлин и поднесе бонбон към муцуната на жребеца. — Скоро е Изпитанието на коня. Не ме проваляй, става ли?
Откри Кейнис да се упражнява в стрелба: опитваше се да пусне колкото може повече стрели за най-кратко време — умение, което бе от решаващо значение в Изпитанието на лъка. Според Вейлин Кейнис едва ли се нуждаеше от упражнения: ръцете му се движеха толкова бързо, че чак се размазваха пред очите, докато пращаше стрела след стрела в мишената на трийсет крачки. Вейлин постепенно бе подобрил уменията си с лъка, но знаеше, че никога не може да постигне майсторството, демонстрирано от Кейнис, а дори и той бе засенчен от Дентос и Норта.
— Малко встрани е — отбеляза Вейлин, макар че честно казано, отклонението бе едва забележимо. — Последните няколко се отклониха наляво.
— Да — съгласи се Кейнис. — Прицелът ми започва да се разсейва някъде след четирийсетата стрела. — Опъна тетивата и тренираните мускули на ръката му се напрегнаха, преди да прати стрелата в центъра на мишената. — Малко по-добре.
— Исках да те питам за убиеца, когото си спрял.
Кейнис се намръщи.
— Разправях историята вече много пъти, на теб, на другите и на инструкторите. Както, сигурен съм, и ти си разправял своята.
— Той каза ли нещо? — настоя Вейлин. — Преди да го убиеш.
— Да, каза: „Разкарай се, момче, или ще те изкормя.“ Едва ли си заслужава да бъде възпято в песен, нали? Чудех се дали не трябва да го променя, когато запиша историята.
— Смяташ да пишеш за това?
— Разбира се. Един ден ще напиша историята за нашата служба на Вярата. Имам чувството, че нашият Орден проявява печално нехайство в записването на историята си. Знаеш ли, че ние сме единственият Орден без собствена библиотека? Надявам се да положа началото на нова традиция. — Пусна още една стрела и бързо след нея още две. Вейлин забеляза, че прицелът му се е влошил.
„Убийството на човек не се понася лесно, нито пък е леко да се говори за него“ — помисли си и попита:
— Харесваше ли го? Този брат Нилин?
— Беше интересен човек с множество истории, макар че като се замислих по-късно, осъзнах, че предпочиташе по-древните предания. Наричат ги Старите песни, от времето преди Вярата да набере мощ, сказания за кръв и война и практикуване на Мрачното.
„Мрачното… Вълк в гората, вълк, виещ под прозореца ми.“
— „Някога бяха седем.“ Знаеш ли какво означава това?
Кейнис бе изпънал отново лъка си, но бавно го отпусна.
— Къде го чу?
— Сестра Хена го каза преди да глътне отровата. Какво означава това, братко? Знам, че знаеш.
Кейнис свали стрелата от лъка и я прибра в колчана на кръста си, след което остави внимателно лъка върху калъфа му.
— Това е една история. Предание като Старите песни, но се отнася до Вярата. Честно казано, никога не съм го смятал за истина. Рядко се разказва, а и в архивите на Ордените не се споменава нищо за него.