— За кое?
— В наше време има шест Ордена, служещи на Вярата. Но едно време, казват някои, били седем. В ранните години на Вярата, когато се образували Ордените и били избрани първите аспекти, се говори, че имало Седми орден. Ордените били създадени, за да служат на всеки от главните аспекти на Вярата, и затова братята и сестрите, избрани да предвождат даден Орден, се наричат аспекти. Говори се, че Седмият орден бил Орденът на Мрачното, братята и сестрите в него се ровели в мистериите, търсели познание и могъщество, за да служат по-добре на Вярата. Традиционно практикуването на Мрачното се приписва на Отричащите, но ако вярваме на тази история, то някога е било част от Вярата. Историята гласи, че след сто години възникнала криза. Седмият орден започнал да набира мощ, използвал знанията си за Мрачното, за да се домогва към господство над Ордените. Членовете му твърдели, че техните познания ги доближават повече до Покойните, че могат да чуват гласовете им и да тълкуват напътствията им по-ясно от другите Ордени. Казвали, че тази привилегия им дава право на водачество, на върховна власт във Вярата. Разбира се, подобно нещо не можело да бъде търпяно, на Вярата ѝ е нужно равновесие между Ордените, не може един да бъде поставян над останалите. Затова започнала война между Правоверните и след време Седмият бил унищожен, но не и преди да се пролее много кръв. Говори се, че хаосът, предизвикан от тази война, бил толкова голям, че довел до разкъсването на Кралството на четири владения, които били обединени отново едва при царуването на великия ни крал Янус. Дали в това има нещо вярно, никой не може да каже. Ако е истина, станало е преди повече от шестстотин години, а малкото книги, оцелели през вековете, не споменават нищо за тези събития.
— И все пак ти, изглежда, знаеш историята добре.
— Познаваш ме, братко. — Кейнис се усмихна. — Винаги съм обичал сказанията. Колкото по-чудати, толкова по-добре.
— Вярваш, че е истина, нали? — И изведнъж Вейлин бе осенен от прозрение, породено от лекичката усмивка на Кейнис и непосредствеността, с която бе разказал историята си. — Вече си знаел. Знаел си, че зад това стои Седмият орден.
— Подозирах го. Има истории, малко повече от предания, според които Седмият орден така и не е бил унищожен напълно; оцелял е и се е развивал тайно, чакайки сгоден момент да се завърне и да се сдобие с господството, до което се е домогвал толкова отдавна.
— Да вървим при инструктор Солис и аспекта, те трябва да чуят за това.
— Вече го чуха, братко. Разказах им за всичките си подозрения веднага щом се върнах в Ордена. Останах с впечатлението, че не им казвам нищо, което да не знаят.
Вейлин си спомни реакцията на инструктор Солис на думите на сестра Хена и отказа на аспект Елера да обсъжда темата. „Те знаят — осъзна той. — Всичките го знаят. Тайна, пазена от аспектите в продължение на векове. Някога са били седем. А Седмият чака и крои планове. Те знаят.“
Внезапен мраз обхвана крайниците му, макар че бе ярък слънчев ден.
— Благодаря ти, че сподели знанията си с мен, братко.
— Винаги ще го правя, Вейлин — отвърна Кейнис. — Знаеш, че между нас няма тайни.
Изпитанието на коня бе два месеца по-късно. Състоеше се от трасе, дълго една миля, през гори и неравен терен, последвано от пускане на три стрели от седлото в центъра на три мишени. За никого не бе изненада, че Норта се отличи в изпитанието, като постави нов рекорд. Останалите също се справиха добре, дори Баркус, чиято езда бе малко по-добра от тази на Вейлин.
Мъките на Вейлин започнаха от самото начало: Плюй беше капризен както винаги и минаваше в галоп едва след порой цветисти заплахи. Изминаха трасето най-бавно от всички и стрелбата на Вейлин от седлото беше едва задоволителна, но поне успя да вземе изпитанието. Този път нито един брат не се провали и вечерята се превърна в бурно празненство с тайно вмъкната бира и много замеряне с храна. На следващата сутрин бяха наказани с плуване в ледените води на реката и пет обиколки на плаца на бегом, чисто голи. Но никой не смяташе, че не си е заслужавало.
През следващите няколко седмици пристигаха нови приказки за бунтове и раздори извън стените. Отричащите, истински или подозирани, били нападани от разгневени тълпи, стотици загинали и Кралската гвардия с труд поддържала реда. Постепенно, докато лятото преминаваше в есен, Кралството се поуспокои. Противно на очакванията на мнозина, нямаше повече покушения, нито скрита армия кумбраелци под улиците, всъщност еретичното васалство бе по-спокойно, отколкото от десетилетие насам. Огненото лято, както стана известно то, се превърна в спомен, оставяйки след себе си само трупове, скръб и пепел.