Улових се да пресмятам шансовете си в една евентуална схватка: бяхме еднакви на ръст и горе-долу с едно и също тегло. Годините, през които се бе занимавал с влачене на дървени трупи, бяха развили доста физическата му сила. Аз пък бях доста прилежен, докато тренирах карате и научих няколко добри движения. Бих могъл да го ритна между краката и щом загуби равновесие, да го блъсна. После щях да офейкам с колата, докато той се гърчи на цимента… Прекъснах тази мисловна тренировка засрамен, като си казах, че боят с него би бил абсурден. Човекът е разстроен и ако някой е в състояние да го успокои, това съм точно аз.
Лениво отпуснах свободната си ръка до тялото.
— Добре, ще ви изслушам. Но първо ме пуснете, за да мога да се съсредоточа върху онова, което ще кажете.
Той се поколеба, после се усмихна и показа развалените си зъби. Учудих се как не го бях забелязал по време на експертизата. Но тогава той бе различен — мрачен и сразен, едва отваряше уста да проговори.
Освободи китката ми. Ръкавът, където ме бе стискал, бе мръсен и горещ.
— Слушам.
Добре, добре, добре.
Продължаваше да клати глава.
— И аз си имам планове, докторе. Ще ти обясня как тя ме въртеше около малкия си пръст, както само тя може да го прави. В тази къща стават лоши неща, съседите ми казаха. Оня ги карал да правят разни работи насила, а тя позволява и казва: „Окей“, „Окей“. С нея е готин и е кавалер, а те чистят след такава отрепка като него, кой знае какви ли мръсотии оставя наоколо. Тоя тип не е нормален, разбираш ли? Иска да бъде мъжа в къщата. Мога само да се изплюя на фасона му, ясно ли е? Знаеш защо се смея, докторе, нали? За да не се разрева, точно така — да не се разплача. За миличките ми дечица. Момчето и момичето. Мойто момче ми рече, че двамата спят заедно. Искало му се да бъде „таткото“, най-важният човек в къщата, която аз съм построил с ей тия две ръце.
Той изпружи десет доста груби пръста с огромни стави. На всеки безименен пръст имаше сребърен индиански пръстен, инкрустиран с грамаден тюркоаз — единият във формата на скорпион, а другият представляваше свита на кълбо змия.
— Схващаш ли, докторе, туй дето ти го тикам в главата? Онези деца са моят живот. Аз нося бремето, а не някой друг, туй рекох и на госпожа съдийката — оная курва с черните дрехи. Мъкна го тоз товар. От мен, от тук.
Той сграбчи чатала си.
— Чуках я, когато все още беше свястна — отново може да се оправи, разбираш ли? Ще я вкарам в пътя, ще я убедя да се поправи, прав ли съм? Но не и с онзи Конли, по никой начин, няма да стане. Моите дечица, моят живот.
Спря, за да поеме дъх, а аз се възползвах от мига.
— Вие винаги ще бъдете техен баща. — Опитвах се да бъда убедителен, без да съм снизходителен към него. — Никой не може да ви отнеме бащинството.
— Правилно. Сто процента вярно. Сега иди там вътре и кажи това на оная пачавра в черно, да вземе да се поправи. Кажи, че трябва да си взема децата.
— Не мога да го сторя.
Нацупи се като дете, на което са отнели десерта.
— Направи го и то веднага.
— Не мога. Намирате се в стресово състояние. Не можете да се грижите за тях. В момента сте в крайната фаза на маниакално заболяване, г-н Мууди. Вие сте маниакалнодепресивен и се нуждаете от незабавна помощ…
— Мога да се справя. Имам планове. Купих камион, лодка, ще ги измъкна вън от града, далеч от замърсения въздух, ще ги заведа в провинцията. Ще ловим риба и ще ходим на лов, ще ги науча как да оцелеят. Ще ги обуча да ринат лайна и да закусват добра храна, ще ги махна от боклуци като него и нея, докато тя не влезе в правия път. Кой знае кога ще стане това, тя си продължава с него, натрапва им го. Какво падение!
— Опитайте да се успокоите.
— Ето, виж ме, спокоен съм.
Той пое дълбоко въздух и шумно издиша. Лъхна ме смрадливия му дъх. Зачупи стави и сребърните пръстени блеснаха на слънцето.
— Отпуснах се, готов съм за действие. Аз съм бащата, върви и й го кажи.
— Така не става.
— Що пък не?
Изръмжа и ме сграбчи за сакото.
— Пуснете ме. Не можем да говорим, щом продължавате да се държите така, г-н Мууди.
Пръстите му бавно се отпуснаха. Отстъпих встрани, но опрях гръб в колата. Бяхме достатъчно близко, за да се прегърнем и да се понесем в страстен валс.
— Кажи й! Ти ме прецака, заби ме, г-н главен Психо!
Тонът му стана съвсем застрашителен. Маниаците могат да нараняват, когато превъртят, също като параноичните шизофреници. Очевидно бе, че силата на убеждението не върши работа.