Огледах се, за да зърна някакъв признак на живот. Забелязах полупразната пластмасова чаша с изстинало кафе и коприненото сако с цвят на сметана, прилежно преметнато върху стола до бюрото. Почуках на вратата на лабораторията, но отговор не получих, а и тя беше заключена. Пооткрехнах завесата и се опитах да се свържа чрез пейджъра, ала той отново не се обади. Часовникът ми показваше девет и десет. Старото усещане за нетърпение и възмущение се надигна у мен.
Казах си, че ще чакам още петнадесет минути. Стига толкоз.
Минута преди да изтекат, той влетя в стаята.
— Алекс, Алекс, благодаря ти, че дойде. — Докато говореше, енергично тръскаше ръката ми за добре дошъл.
Беше поостарял. Шкембето му бе придобило яйцевидна форма и вече напъваше до скъсване копчетата на ризата. Последните няколко кичура коса от венеца на темето му бяха изчезнали, а черните къдрици от двете страни ограждаха череп, който бе висок, валчест и блестеше. Тънките мустачки, някога с цвета на абанос, сега представляваха пъстра смесица от сиви, черни и бели косми. Само приличните му на кафеени зърна очи, винаги подвижни и нащрек, сякаш бяха без възраст и загатваха за огъня, който гореше зад тях. Той беше нисък и тантурест и макар да се обличаше скъпо, гардеробът му не бе подбиран с окото на вещ познавач. Тази сутрин носеше бледорозова риза, черна вратовръзка на розови глухарчета и памучни панталони с цвят на сметана, които подхождаха на сакото върху стола. Обувките му бяха излъскани като огледало. Мокасини — швейцарски тип от перфорирана кожа и с доста остри върхове. Дългата бяла престилка бе колосана и безупречно чиста, но прекалено голяма за него. На врата му висеше лекарска слушалка, а джобовете бяха провиснали от натъпканите в тях писалки и документи.
— Добро утро, Раул.
— Закуси ли вече?
Обърна ми гръб и дългите му пръсти бързо заопипваха камарата книжа върху бюрото, сякаш сляп човек с огромна скорост четеше Брайловата азбука.
— Не, нали ти каза, че…
— Какво ще кажеш да прескочим до лекарската трапезария на разноски на отделението?
— Добре би било — отбелязах примирено.
— Чудесно, прекрасно.
Той потупа джобовете си, търсейки нещо из тях и промърмори някаква ругатня на испански.
— Моля те само да се обадя на няколко места и после ще…
— Раул, вече съм доста притиснат от времето. Ще ти бъда много благодарен, ако тръгнем веднага.
Той се обърна и ме погледна с огромно учудване.
— Какво? О, разбира се. Веднага, наистина.
Хвърли последен поглед към бюрото, сграбчи новия брой на списание „Блъд“2 и вече бяхме навън.
Макар краката му да бяха по-къси от моите поне с десет сантиметра, наложи ми се да подтичвам, за да вървим заедно, докато си проправяхме път през остъклената топла връзка между „Принцли“ и главната сграда.
— Името на семейството е Суоуп. Произнесе го буква по буква.
— Момчето е Хейууд — накратко Ууди. Петгодишен е. Локализирана лимфома на болестта „Не-Ходжкин“. Първоначално е открит в стомашно-чревния тракт. Скенерът за метастази бе отличен, съвсем чист. Хистологията е не-лимфобластична, което също е чудесно…
Стигнахме до асансьора. Едва си поемаше дъх. Разкопча яката на ризата и разхлаби възела на вратовръзката си. Плъзгащите врати се затвориха и ние пътувахме мълчаливо до приземния етаж. Тишина, но съвсем не и спокойствие, защото той не можеше да стои мирно. Почукваше по стените на асансьора с пръсти, играеше си с крайчетата на мустаците си и непрекъснато щракаше химикалката.
Коридорът на приземния етаж представляваше гъмжащ тунел, претъпкан с лекари, сестри, технически персонал и стажанти. Той продължи да говори, докато не го потупах по рамото и му изкрещях, че нищо не чувам. Кимна рязко и започна да си проправя път. Изнизахме се през кафенето и влязохме в елегантната лекарска трапезария с приглушено осветление.
Група хирурзи и стажанти, облечени в зелени престилки, седяха около кръгла маса, ядяха, пушеха и си приказваха. Шапките им висяха, поклащайки се на гърдите, сякаш бяха лигавници. Иначе други посетители нямаше.
Раул ме заведе до една маса в ъгъла. Той обви скута си със салфетка, взе един пакет с хартиени освежителни кърпички и започна да го обръща в ръце. Прахът се стичаше между хартията като пясък в стъклен часовник. Повтори жеста още няколко пъти и скоропоговорката отново започна. Спря единствено, когато сервитьорката дойде да вземе поръчката ни.