Сидни Шелдън
Кръвна връзка
КНИГА ПЪРВА
ГЛАВА 1
Истанбул
Събота, 5 септември
22:00 часа
Той седеше сам в тъмнината зад бюрото на Хаджиб Кафир и гледаше с невиждащ поглед през прашния прозорец на кабинета към вечните минарета на Истанбул. Чувстваше се като у дома си в десетина от световните столици, но Истанбул бе един от любимите му градове. Но не Истанбул на туристите като улица „Бейоглу“ или безвкусния бар „Лалезаб“ на хотел „Хилтън“, а затънтените местенца, известни само на мюсюлманите: калдъръмените улички, пазарчетата отвъд големите магазини и Тели Баба — гробището, в което е погребан само един човек и където хората идваха да се молят.
Умееше да чака търпеливо като ловец, със спокойствието на човек, владеещ тялото и чувствата си. Роден бе в Уелс и бе наследил мрачната и буреносна външност на дедите си. Имаше черна коса и открито лице с подвижни и умни тъмносини очи. Висок бе повече от шест стъпки, а стройното му, мускулесто тяло показваше, че поддържа добре формата си. Кабинетът бе изпълнен с миризмите на Хаджиб Кафир — на сладникавия му тютюн, на силното турско кафе, както и на пълното му, мазно тяло. Но Рийс Уйлямс не им обръщаше внимание. Мислеше за телефонното обаждане от Шамони преди час.
„… Голямо нещастие! Повярвайте ми, мистър Уйлямс, всички сме съсипани. Стана толкова бързо, че нямаше никаква възможност да го спасим. Мистър Рофи загина моментално…“
Сам Рофи бе президентът на „Рофи и синове“ — втората по големина фармацевтична компания в света, династия с капитал от милиарди долари и с клонове по цялото земно кълбо. Струваше му се невероятно Сам Рофи да е мъртъв. Той винаги е бил толкова жизнен, пълен с бодрост и енергия, човек, прекарващ живота си в самолетите, отнасящи го до фабриките и представителствата по целия свят, където разрешаваше проблеми, с които другите не можеха да се справят, и създаваше нови концепции, подтикващи останалите да работят повече и по-добре. Въпреки че се бе оженил и създал едно дете, за него работата му представляваше единственият истински интерес. Сам Рофи бе надарен и изключителен човек. Кой можеше да го замести? Кой би могъл да управлява огромната империя, която той оставяше след себе си? Сам Рофи не бе определил бъдещия си наследник. Но пък и не бе предвиждал, че ще умре на петдесет и две години. Мислил си е, че има още много време.
А сега времето му бе свършило.
Лампите в кабинета блеснаха изведнъж и Рийс Уйлямс погледна към вратата, заслепен за миг.
— Мистър Уйлямс! Не знаех, че тук има някой.
Беше Софи, една от секретарките в компанията, която даваха на разположение на Рийс Уйлямс при посещенията му в Истанбул. Тя бе туркиня на двайсет и няколко години, с привлекателно лице и гъвкаво, чувствено тяло, пълно с обещания. С неуловими древни способи вече бе подсказала на Рийс, че е готова да му създаде всякакви удоволствия, които би пожелал, по всяко време, но това не го интересуваше.
— Върнах се да довърша няколко писма на мистър Кафир — обясни момичето и тихо добави: — Може би ще искате нещо?
Докато тя пристъпваше към бюрото, Рийс усети миризмата на мускус като у диво животно през любовния период.
— Къде е мистър Кафир?
Софи поклати глава със съжаление.
— Той си тръгна вече. — Приглади роклята си отпред с меките си и ловки длани. — Мога ли да ви помогна с нещо? — Очите й бяха тъмни и влажни.
— Да — отговори Рийс. — Намерете го…
Тя сви вежди:
— Нямам представа къде би могъл…
— Опитайте в „Кервансарай“ или в „Мармара“.
По-вероятно бе да е в „Сарая“, където една от любовниците на Хаджиб Кафир беше танцьорка. „Макар че човек никога не може да бъде сигурен в Кафир — помисли си Рийс. — Той би могъл да е дори и при жена си.“
Софи се опитваше да обясни:
— Ще се опитам, но се страхувам, че…
— Обяснете му, че ако не се появи до един час, може да се чувства уволнен.
Изразът на лицето й се промени.
— Ще видя какво мога да направя, мистър Уйлямс. — Тя тръгна към вратата.
— Загасете лампите.
Чувстваше се някак по-удобно да седи на тъмно, зает с мислите си. Образът на Сам Рофи не излизаше от ума му. Монблан бе лесен за изкачване по това време на годината — началото на септември. Сам се бе опитвал да го изкачи и преди това, но бурите му бяха попречили да стигне върха.
— Този път ще забия знамето на компанията там горе — бе обещал той шеговито на Рийс.
А после бе дошло телефонното обаждане преди малко, докато Рийс уреждаше сметката си в хотел „Пера Палас“. Още чуваше развълнувания глас по телефона: