На разсъмване Елизабет чу, че Рийс се прибира. Стъпките му се приближиха към спалнята, а Елизабет затвори очи и се престори на заспала. Усети дъха му, когато той пристъпи към леглото. Остана прав, загледан дълго в нея. После се обърна и отиде в другата стая.
След няколко минути Елизабет вече спеше.
Късно сутринта седнаха да закусят на терасата. Рийс не спираше да говори, разказвайки й как изглежда градът по време на карнавала. Но не пожела да й каже къде е прекарал нощта, а тя не го попита. Поръчката за закуската бе взета от един сервитьор, но Елизабет забеляза, че им сервира друг. Престана да обръща внимание на това кой им сервира, нито пък на непрекъснато появяващите се и изчезващи камериерки.
Елизабет и Рийс отидоха до фабриката на „Рофи и синове“ в покрайнините на Рио и влязоха в кабинета на директора сеньор Тумаш, човек на средна възраст с подобно на жаба лице, който обилно се потеше.
Той се обърна към Рийс:
— Трябва да разберете как стоят нещата. „Рофи и синове“ ми е по-мила и от собствения ми живот. Тя е моето семейство. Когато си тръгна оттук, все едно, че ще напусна дома си. Частица от сърцето ми ще остане тук. Искам да остана тук повече от всичко на света. — Той спря, за да обърше челото си. — Но получих по-добро предложение от една друга компания, а имам жена, деца и тъща, за които трябва да се погрижа. Нали ме разбирате?
Рийс седеше облегнат назад, със свободно опънати напред крака.
— Разбира се, Роберто. Знам какво означава компанията за тебе. Прекарал си толкова много години тук. Но пък човек трябва да мисли и за семейството си.
— Благодаря ти — зарадва се Роберто. — Знаех си, че мога да разчитам на тебе, Рийс.
— А какво ще стане с договора ти с нас?
Тумаш сви рамене.
— Лист хартия. Ще го скъсаме, нали? Каква стойност може да има един договор, ако човек се чувства с разбито сърце?
Рийс кимна с глава.
— Ах — въздъхна Тумаш, — само да не беше толкова късно. Аз вече дадох съгласието си да отида в оная компания.
— Те знаят ли, че ще влизаш в затвора? — попита непринудено Рийс.
— В затвора ли? — зяпна го Тумаш.
— Правителството на Съединените щати — започна Рийс — е издало нареждане за всяка компания, която работи с чужбина, да представи списък с имената на лицата, които са давали подкупи през последните десет години. За съжаление ти си много вътре в играта, Роберто. Вече си нарушил няколко от тукашните закони. Смятахме да те защитим като верен сътрудник на компанията, но ако не си при нас, няма никакъв смисъл да го правим, нали така?
Лицето на Роберто бе станало като платно.
— Но… но аз съм го правил заради компанията — запротестира той. — Просто изпълнявах това, което ми нареждаха.
Рийс кимна съчувствено.
— Разбира се. Можеш да кажеш това пред властите по време на делото. — Той стана и се обърна към Елизабет:
— Трябва да тръгваме.
— Почакайте малко! — извика Роберто. — Не можете да си тръгнете просто така и да ме оставите в такова положение.
— Струва ми се, че си се объркал — отговори Рийс. — Ти си този, който си тръгва.
Тумаш се зае да бърше отново лицето си, а устата му трепереше силно. Той отиде до прозореца и погледна навън. В стаята настана пълна тишина. Най-после той попита, без да се обръща:
— А ако остана в компанията… ще бъда ли защитен?
— Безусловно — увери го Рийс.
Седнаха отново в мерцедеса с мургавия шофьор на волана и потеглиха обратно към града.
— Ти го изнуди — обади се Елизабет. Рийс кимна.
— Не можем да си позволим да го загубим. Отива при конкуренцията. Знае прекалено много за работата ни. Щеше да ни продаде.
Елизабет погледна към Рийс и помисли: „Колко малко знам за него.“
Вечерта отидоха на вечеря в „Мирандер“ и Рийс беше внимателен, забавен и непринуден. На Елизабет й се струваше, че той се крие зад фасадата от думи, пускайки облак от словесни излияния, за да прикрива чувствата си. Беше почти полунощ, когато свършиха с вечерята. Елизабет искаше да остане насаме с Рийс. Надяваше се, че ще се приберат в хотела. Но вместо това той каза:
— Сега ще ти покажа малко от нощния живот на Рио.
Обиколиха няколко нощни заведения, в които всички като че ли го познаваха. Където и да влезеха, той ставаше център на вниманието и всички бяха във възторг от него. Канеха ги да сядат на други маси или цели групи идваха на тяхната маса. Не останаха сами нито за минута. Елизабет започваше да си мисли, че той умишлено поставя преграда от хора помежду им. Преди бяха приятели, а сега — какво са? Тя усещаше ясно, че помежду им съществува някаква невидима бариера. От какво се боеше той и защо?