В четвъртия бар, в който бяха седнали на една маса с половин дузина приятели на Рийс, Елизабет реши, че достатъчно е търпяла. Тя се намеси в разговора на Рийс с една хубава испанка и каза:
— Досега не успях да потанцувам със съпруга си. Сигурна съм, че ще ни, извините.
Рийс я погледна изненадано, а после бързо се изправи на крака.
— Боя се, че не обръщам достатъчно внимание на жена си — подхвърли непринудено той към останалите. Хвана ръката на Елизабет и я поведе към дансинга. Тя се държеше вдървено, а той я погледна в очите и каза:
— Сърдита си.
Беше прав, но тя се сърдеше на себе си. Сама беше установила правилата, а сега се ядосваше, че Рийс не желае да ги наруши. Но, разбира се, имаше и още нещо. Не знаеше какво чувства Рийс. Дали се придържаше към уговорката им от гордост, или просто не се интересуваше от нея? Трябваше да разбере това.
Рийс каза:
— Съжалявам, че тия хора са тук, Лиз, но те са в играта и по един или друг начин могат да ни бъдат от полза.
Значи той бе наясно как се чувства тя. Усещаше ръцете му около тялото си, притиснат плътно до нея. Беше приятно усещане. Всичко у Рийс бе както трябва. Двамата си принадлежаха. Тя знаеше, че е така. Но дали той знаеше колко много го желае тя? Гордостта не й позволяваше да му го каже. И все пак той сигурно усеща нещо. Тя затвори очи и се притисна още по-плътно до него. Времето бе спряло и не съществуваше нищо друго, освен това, че двамата са заедно, заслушани в приятната музика в този изпълнен с магнетизъм миг. Можеше да танцува безкрайно в прегръдките на Рийс. Тя се отпусна, чувствайки с бедрата си мъжествеността му. Отвори очи и го погледна, забелязвайки в очите му нещо, което не бе виждала досега — настойчиво желание, което бе обзело и нея самата.
Гласът му бе дрезгав, когато проговори:
— Да се прибираме в хотела.
А тя не можеше да проговори.
Докато й помагаше да се облече, пръстите му сякаш изгаряха кожата й. Седнаха далеч един от друг на задната седалка, страхувайки се да се докоснат. Елизабет имаше чувството, че е пламнала. Стори й се, че измина цяла вечност докато се приберат в апартамента. Знаеше, че повече не може да издържи нито миг. Вратата се затвори и те се притиснаха един към друг, изпълнени с диво желание да бъдат заедно и тя усети у него такава страст, каквато не бе срещала досега. Той я взе на ръце и я занесе в спалнята. Не можеха да смогнат да се съблекат. „Ние сме като деца“ — мислеше си Елизабет и не можеше да си обясни защо Рийс бе чакал толкова дълго. Но вече нямаше значение. Нищо друго не я интересуваше, освен това, че бяха голи и че усещаше тялото му до себе си. Лежаха в леглото и се наслаждаваха един на друг, а после Елизабет внимателно се измъкна от прегръдките му и започна да го целува, докосвайки с език гладкото му възбудено тяло. Той бе поставил ръцете си върху бедрата й, обърна я настрани, а устата му се спусна между бедрата й, разтвори ги и той заби езика си в ухаещата бездна, а когато вече и двамата не можеха да издържат повече, той бавно проникна в тялото й, навлизайки все по-дълбоко, а тя започна да се движи в неговия такт, техния такт, ритъма на вселената, като всичко започна да се движи все по-бързо и по-бързо. Тя не можеше да се въздържа повече и се остави да бъде отнесена от избухналото огромно удоволствие, след което светът отново стана тих и спокоен.
Останаха да лежат, притиснати плътно един в друг й Елизабет радостно си помисли: „Мисис Рийс Уйлямс“.
ГЛАВА 46
— Извинете, мисис Уйлямс — прозвуча гласът на Анриет по вътрешния телефон, — но тук е инспектор Хорнунг и иска да се види с вас. Каза, че е спешно.
Елизабет погледна озадачено към Рийс. Те се бяха върнали в Цюрих от Рио предишната вечер, а на работа бяха само от няколко минути. Рийс сви рамене и каза:
— Кажи й да го покани. Нека видим каква е тая неотложна работа.
Няколко минути по-късно тримата вече седяха в кабинета на Елизабет.
— За какво искахте да ме видите? — попита Елизабет.
Макс Хорнунг отговори без заобикалки:
— Някой иска да ви убие. — Докато наблюдаваше как лицето на Елизабет пребледнява, Макс искрено съжали, че не е намерил по-тактичен начин да й съобщи откритието си.
— Какви ги говорите, по дяволите? — намеси се Рийс Уйлямс.
Макс продължаваше да се обръща към Елизабет.
— Вече направиха два опита да ви убият. Вероятно ще се опитат отново.
Елизабет заекна развълнувано.
— Аз… вие вероятно грешите.
— Не, мадам. Злополуката с асансьора имаше за цел да ви убие.
Тя го гледаше мълчаливо с тъмните си, изпълнени със смущение очи, а Макс усещаше, че я вълнува и нещо друго, което не можеше да определи точно.