Къщите, красивите антики, колите — всичко принадлежеше на „Рофи и синове“. Гневът му стресна Вивиан дотам, че обеща да не залага повече. Но вече бе твърде късно. Алек бе попаднал в ръцете на лихварите кожодери. Колкото и да им даваше, Алек не успяваше да смогне да изплати дълга си. Вместо да намалява, той продължаваше да расте с всеки нов месец и това продължаваше вече почти година.
Когато гангстерите на Тод Майкълс го притиснаха за парите първия път, Алек ги заплаши, че ще се обърне към полицията.
— Имам връзки в най-висшите кръгове — бе им казал той.
Онзи се бе изсмял:
— Аз пък имам връзки в най-низшите.
А сега сър Алек седеше в „Уайт“ с този неприятен тип и трябваше да се унижава, молейки за отсрочка.
— Вече им върнах повече, отколкото взех назаем. Не могат…
— Това беше само лихвата, сър Алек — възрази Суинтън. — Все още не сте изплатили основната сума.
— Но това е грабеж — каза Алек.
Очите на Суинтън потъмняха.
— Ще предам на шефа какво сте ми казали — надигна се той.
Алек бързо го задържа.
— Недейте! Седнете, моля ви.
Суинтън бавно седна отново.
— Не използвайте подобни думи — предупреди той. — Имаше един, дето говореше така, и се намери със заковани за пода колена.
Алек бе чел за този случай. Братята Крей бяха измислили това наказание за своите жертви. А хората, с които си имаше работа Алек, бяха също толкова зли, също така безмилостни. Усети, че в гърлото му засяда буца.
— Не исках да кажа това — заизвинява се той. — Просто защото аз… нямам повече пари в брой.
Суинтън тръсна пепелта от пурата си в чашата на Алек и подхвърли:
— Притежаваш цяла връзка с акции в „Рофи и синове“, нали, мойто момче?
— Да — отвърна Алек, — но те не могат да бъдат продавани или прехвърляни. Нямат никаква стойност, докато „Рофи и синове“ не предложи акциите си на борсата.
Суинтън дръпна от пурата си.
— А ще ги предложат ли?
— Зависи от Сам Рофи. Аз… аз се опитах да го убедя.
— Опитай по-настоятелно.
— Предайте на мистър Майкълс, че ще си получи парите — каза Алек. — Но моля ви, престанете да ме тероризирате.
Суинтън се втренчи в него.
— Да те тероризираме ли? Е, сър Алек, нещастнико, ти не знаеш какво е да те тероризират. Шибаните ти конюшни ще бъдат изгорени до основи и ще почнеш да ядеш печено конско месо. После ще ти запалят къщата. А може би и жена ти. — Засмя се, а на Алек хич не му бе до смях. — А ял ли си готвено путе?
Алек побледня.
— За Бога…
Суинтън продължи успокоително:
— Само се шегувам. Тод Майкълс ти е приятел. А приятелите си помагат, нали? Говорихме за теб тая сутрин. И знаеш ли какво каза шефът за тебе? „Сър Алек е добър човек. Ако няма парите сега, знам, че ще измисли някакъв начин да ни ги намери.“
Алек се намръщи.
— Какъв начин?
— Е, хайде сега, не е толкова трудно за умно момче като тебе да измисли нещо, нали? Шеф си в голяма фармацевтична копания, нали така? Произвеждате разни неща, като кокаин например. Между нас да си остане, кой ще знае изобщо, ако случайно изпратиш няколко пратки на друго място?
Алек го изгледа ужасен.
— Вие сте луд! — възкликна той. — Аз… не мога да направя подобно нещо.
— Не можеш да си представиш какви неща правят хората, когато им се наложи — весело рече Суинтън, ставайки от масата. — Или ще ни донесеш парите, или ще ти кажем къде да изпратиш стоката.
Смачка пурата си в чинийката пред Алек.
— Предай моите поздрави на Вивиан, сър Алек. Благодаря.
И Джон Суинтън си тръгна.
Сър Алек остана сам, с празен поглед, заобиколен от познатите, удобни вещи, които бяха част от живота му, но над тях вече бе надвиснала заплаха. Единственото чуждо тяло бе мръсният, мокър фас от пура в чинията му. Как изобщо им позволи да навлязат в живота му? Разреши им да го докарат до състояние, при което бе в ръцете на подземния свят. И вече знаеше, че искат от него не само пари. Парите бяха само примамката, с която го вкараха в клопката. Целта им бе да използват връзките му във фармацевтичната компания. Щяха да се опитат да го накарат да работи за тях. Ако станеше известно, че е попаднал под властта им, опозицията нямаше да се поколебае да направи капитал от това. Неговата собствена партия вероятно щеше да го помоли да си подаде оставката.
Щяха да го направят тактично и кротко. Сигурно щяха да настояват да подаде молба за Стотицата на Чилтърн — пост, за който се получаваше номинална заплата от сто лири на година от Короната. Едно от ограниченията да бъдеш депутат бе, че не можеш да получаваш заплата от Короната или от правителството. Така че Алек нямаше да може да бъде повече в парламента. Естествено причината нямаше да може да се скрие. Щеше да бъде опозорен. Освен ако не намереше голяма сума пари. Говорил бе многократно със Сам Рофи, убеждавайки го да предложат акциите на борсата, да разреши акциите да се продават.