— Мистър Рофи сам ли беше?
Хотелиерът поклати глава.
— Не. С него имаше някакъв приятел.
— Приятел ли? — зяпна го Макс.
— Да. Мистър Рофи бе направил резервация и за двамата.
— Можете ли да ми кажете името на приятеля му?
— Разбира се — отговори администраторът. Измъкна един огромен дневник изпод рафта и започна да прелиства назад страниците му. Спря да прелиства и прокара пръст надолу по страницата, след което съобщи:
— А, ето го…
На Макс му бяха необходими почти три часа, за да стигне до Леже с наетия фолксваген — възможно най-евтината кола, която успя да намери, и за малко не подмина селото. То дори не беше и село. Селцето се състоеше от няколко магазина, малък алпийски хотел и смесен магазин, пред който имаше една-единствена колонка за бензин.
Макс паркира колата пред хотелчето и влезе.
Пред откритата камина седяха няколко души и разговаряха. Когато Макс застана на вратата, всички млъкнаха.
— Извинете — каза той, — търся хер Ханс Бергман.
— Кой?
— Ханс Бергман. Водачът. Живее в това село.
Един възрастен мъж с набраздено от годините лице плю в огъня и каза:
— Някой се е пошегувал с вас, господине. Аз съм роден в Леже. Не съм чувал за никакъв Ханс Бергман.
ГЛАВА 34
Елизабет тръгна на работа седмица след смъртта на Кати Ерлинг. Влезе развълнувана във фоайето на партера, отговаряйки машинално на поздравите на портиера и охраната. В дъното видя работниците, които сменяха разбитата асансьорна кабина. Тя си спомни за Кати Ерлинг и си представи ясно какъв ужас е изпитвала, докато е падала шеметно, за да намери смъртта си. Знаеше, че вече никога няма да се качи на този асансьор.
Когато влезе в кабинета си, Елизабет видя, че пощата й вече е отворена от Анриет, втората секретарка, и е наредена спретнато върху бюрото й. Прегледа я набързо, като парафираше някои от документите, а на други поставяше въпросителни знаци или пък ги отбелязваше за ръководителите на различните отдели. На дъното на купчината лежеше голям запечатан плик с надпис: „За Елизабет Рофи — лично“. Елизабет взе ножа за писма и разряза плика в горния му край. Бръкна вътре и извади снимка с размери 20 на 25 сантиметра. На нея в едър план видя дете монголоид, чиито изтъкнали очи гледаха втренчено от огромната му глава. Към снимката имаше прикрепена бележка, написана с цветен молив: „Това е моят хубав син Джон. Вашите лекарства го направиха такъв. Ще ви убия.“
Елизабет изпусна бележката и снимката и усети, че ръцете й треперят. В стаята влезе Анриет с куп документи.
— Тези са готови за подпис, мис… — Тя забеляза разстроеното лице на Елизабет. — Нещо лошо ли се е случило?
— Моля… повикайте мистър Уйлямс да дойде при мене — отвърна Елизабет и се загледа отново в снимката върху бюрото.
Компанията „Рофи и синове“ не можеше да бъде отговорна за подобна трагедия.
— Вината беше наша — обясни Рийс. — Една пратка с лекарства беше етикирана погрешно. Успяхме да върнем обратно по-голямата част, но… — вдигна той безпомощно ръце.
— Кога е станало това?
— Почти преди четири години.
— Колко души са засегнати?
— Около стотина. — Той забеляза помръкналото й лице и бързо додаде: — Получиха обезщетение. Но всички не бяха като този, Лиз. Виж, ние внимаваме дяволски много. Вземаме всякакви предпазни мерки, за които можеш да си помислиш, но хората са си хора. Понякога стават грешки.
Елизабет седеше загледана в снимката на детето.
— Но това е ужасно.
— Не е трябвало да ти показват писмото. — Рийс прокара пръсти през гъстата си черна коса и добави: — Знай, че моментът е съвсем неподходящ, но има още няколко въпроса, които са по-важни от този.
Тя не можеше да си представи, че има нещо по-важно.
— Да?
— Службата за контрол на лекарствата току-що е издала решение срещу нас във връзка с аерозолните спрейове. До две години ще бъде наложена пълна забрана на аерозолите.
— Как ще ни се отрази тази забрана?
— Ще понесем големи загуби. Забраната означава, че трябва да закрием половин дузина фабрики по целия свят и да загубим едно от най-печелившите си поделения.
Елизабет се сети за Емил Йопли и разработвания от него препарат, но не каза нищо.
— Има ли още нещо?
— Чете ли сутрешните вестници?
— Не.
— Съпругата на един белгийски министър е вземала „Бенексан“.
— Наше ли е лекарството?
— Да. От групата на антихистамините. Противопоказно е за хора с много високо кръвно налягане. На етикета му пише съвсем ясно. Но тя не му обърнала внимание.
Елизабет усети, че я обзема паника.