— И какво е станало с нея?
— Изпаднала в кома — обясни Рийс. — Може и да не оживее. В статията се споменава, че лекарството е наше. От цял свят заваляха анулирани поръчки. От Агенцията за контрол на лекарствата ни уведомиха, че са започнали разследване, но то ще отнеме най-малко година. А докато приключат, ние можем да продължаваме с продажбите.
— Искам да спрем да го продаваме — реши Елизабет.
— Няма смисъл да го спираме. То е много подходящо за…
— Има ли и други пострадали от него?
— Помогнало е на стотици хиляди. — Тонът му бе хладен. — То е едно от най-ефективните ни…
— Не отговори на въпроса ми.
— Предполагам, че в някои изолирани случаи е навредило. Но…
— Искам да се спре продажбата му. Незабавно.
Той се опита да преодолее гнева си, а после каза:
— Добре. Искаш ли да научиш колко ще ни струва това?
— Не.
Рийс поклати глава.
— Дотук бяха добрите новини. Лошата новина е, че банкерите искат среща с тебе. Незабавно. Искат си парите.
Елизабет седеше сама в кабинета си, мислейки за детето монголоид и за лежащата в кома жена заради лекарствата на „Рофи и синове“. Тя знаеше добре, че освен с „Рофи и синове“ подобни трагедии са свързани и с други фармацевтични фирми. Във вестниците почти ежедневно се пишеше за подобно случаи, но никой от тях не бе й подействал като този. Чувстваше се отговорна. Реши твърдо да поговори с шефовете на отделите, отговарящи за предпазните мерки, и да види дали нещо не може да се подобри.
„Това е моят хубав син Джон.“
„Мадам ван ден Лог е в кома. Може и да не оживее.“
„Банкерите искат среща с тебе. Незабавно. Решили са да си поискат парите.“
Чувстваше, че се задушава, сякаш всичко наоколо бе започнало да я притиска изведнъж. За първи път се замисли дали ще може да се справи. Отговорностите й бяха прекалено големи и бързо се увеличаваха. Елизабет се завъртя на стола, за да погледне към закачения на стената портрет на стария Самуел. Той изглеждаше толкова знаещ и уверен в себе си. Но тя знаеше колко неуверен е бил понякога, изпълнен от съмнения и крайно отчаяние. Но все пак е успял. И тя щеше да се справи някак си. Нали бе от фамилията Рофи.
Забеляза, че портретът виси накриво. Вероятно в резултат на злополуката с асансьора. Елизабет стана, за да го оправи. Докато наместваше рамката, кукичката й се откачи и картината се разби на пода. Елизабет дори не я погледна. Тя се загледа втренчено към мястото, където бе висял портретът. Върху стената имаше залепен миниатюрен микрофон.
Вече бе станало четири часът сутринта, а Емил Йопли все още работеше. Напоследък това му бе станало навик. Макар че Елизабет Рофи не му бе дала някакъв краен срок, Йопли разбираше колко е важен проектът за компанията и бързаше да приключи работата си колкото е възможно по-скоро. Напоследък все по-често се носеха обезпокоителни слухове за „Рофи и синове“. Искаше му се да направи каквото може, за да помогне на компанията. Тук се бяха отнасяли добре към него. Дадоха му хубава заплата и пълна свобода. Харесвал бе Сам Рофи, така, както харесваше и дъщеря му. Елизабет Рофи може би никога нямаше да узнае, че той й посвещаваше работата си в късните часове. Седеше прегърбен над малкото си бюро и проверяваше данните от последния експеримент. Резултатите надхвърляха очакванията му. Напълно погълнат от изследванията си, той не обръщаше внимание на носещата се откъм клетките с животните отвратителна смрад, нито пък на тежката влага и късния час. Вратата се отвори и в стаята влезе поелият нощната охрана Сеп Нолан. Нолан не обичаше нощното дежурство. Нощем лабораториите изглеждаха зловещи. Миризмата на затворените в клетки животни направо го поболяваше. Нолан се питаше дали убитите тук животни нямат духове, които се връщат и обикалят по коридорите. „Ще трябва да накарам тоя звяр да си плати за стореното“ — каза си той. Всички работещи в сградата си бяха отишли отдавна. Освен проклетия луд учен с неговите клетки, пълни със зайци, котки и хамстери.
— Докога ще работите, докторе? — попита Нолан.
Йопли вдигна глада, осъзнал чак сега, че Нолан е в стаята.
— Какво?
— Ако ще останете още, мога да ви донеса сандвич или нещо друго. Ще прескоча до бюфета да хапна нещо.
— Само едно кафе, ако обичате — отговори Йопли и се надвеси отново над таблиците.
Нолан добави:
— Ще заключа външната врата, когато изляза. Връщам се веднага.
Йопли дори не го чу.
Десетина минути по-късно вратата на лабораторията се отвори и той чу глас.
— Много до късно работиш, Емил.
Йопли вдигна стреснато глава, Кога видя кой е влязъл, стана и смутено отговори.