Барон Клифорд беше онзи, който реши да отговори, и лаещият му глас бе достатъчен, за да накара Дери да стисне зъби.
— Какво искаш, да разместваме армията като пионки ли, Бруър? Така ли мислиш, че трябва да се води война?
Дери Бруър отбеляза мислено множественото число. В продължение на шест години Клифорд се мъчеше да се включи към редиците на благородниците, които бяха загубили бащи — наред с граф Пърси от Нортъмбърланд и Съмърсет. Тези двамата сякаш не питаеха злост към него, но пък и не демонстрираха някаква топлина, доколкото той можеше да прецени. Не отвърна на първите въпроси на Клифорд, защото подозираше, че са реторични. Реши да остави барона да изпусне парата.
— Е? Нима разни шпиони и потайни разбойници трябва да решават как да влезе в бой една кралска армия? — попита Клифорд. — Не съм и чувал за подобно нещо! От това, което казвате, излиза, че Уорик е онзи, който се държи с достойнство, а не вие. Твърдите, че се е разположил покрай пътя за Лондон, за да ни предизвика. Да! Ето как отиват мъжете на война, Бруър — без потайност и измама, без лъжи и предателство. Ужасѐн съм от онова, което чух днес, наистина.
За негово раздразнение, Дери забеляза, че Маргарет не продумва. Тя бе усетила малко от радостта и скръбта на командването, когато беше далеч на север, и разбра, че не ѝ се нрави. Освен това смяташе, че Съмърсет с някакви лични аргументи я е принудил да му се подчинява, затова той беше човекът, когото трябваше да убеждава, а не Клифорд, та дори и граф Пърси, макар че щеше да е по-лесно, ако някой от тях се съгласеше с похода, който Дери предлагаше.
— Милорд Клифорд — започна Дери. Не можеше да обяви на глас, че онзи е надут глупак, но все пак забави думите си, за до го разберат. — С вашия опит и обучение не може да не знаете, че се водят и битки, при които едната страна прави маневри, преди да влезе в сблъсък. И преди крепости са били превземани от фланга, милорд. Това е всичко, което предлагам и аз. Моята задача, моята отговорност е да подсигуря лордовете с цялата информация, от която могат да имат нужда.
Клифорд отвори уста да отвърне, но Дери продължи, като си наложи още по-голямо спокойствие.
— Милорд, Уорик е превърнал в крепост пътя към Лондон, с оръдия и мрежи с шипове, окопи и укрепления, и всички други неща, които мъжете ще трябва да преодолеят, за да направят дори една стъпка отвъд него. Всичките ми сведения… — той спря, когато Клифорд изсумтя. — Всичките ми сведения твърдят, че е обърнат на север, милорди. Разположил е силите си така, че да посрещне армия, която идва от север. Смятам, че елементарният здрав разум ни подсказва да го заобиколим, за да избегнем най-силната част от защитата му.
— И да покажем страх пред по-малобройна сила! — ядно възкликна Клифорд. — Да покажем пред другарите си, че приемаме Невиловите копелета за сериозна заплаха, че уважаваме предателите и се отнасяме с тях като с равни, вместо като с умрели оси, които трябва да изметем и изгорим. Според същите тези сведения, мастър Бруър, ние разполагаме с пет хиляди мъже повече на бойното поле, нима отричате това? А нашите победиха Йорк! Повече сме от кентските земеделци на Уорик и от лондонските просяци — а вие искате да се спотайваме като някое момче, което краде ябълки? Питам ви всичките — кое тук е достойното?
— Много сте красноречив, милорд Клифорд — отвърна Дери и усмивката му, заедно с гласа му, се скова, — но тук виждам шанс да запазим живота на мъжете, които командвате, като също нанесем сериозен удар или дори разгромим Уорик, без да губим хора заради защитата, която си е изградил. Милорд, малко достойнство виждам пък аз…
— Мисля, че е достатъчно, мастър Бруър — прошепна Съмърсет и вдигна ръка. — Аргументите ви не стават по-силни, ако ги повтаряте. Убеден съм, че всички сме разбрали основното.
— Да, милорд, благодаря — рече Дери.
Той седна и столът се заклати. В дясното му коляно плъзна болка, която заплашваше да го вдърви, и той стисна очи. Беше му студено, болеше го и му бе дотегнало да спори с глупаци и по-млади мъже, които имаха по-висока позиция от него. От толкова дълго време не беше виждал крал Хенри и силата на авторитета му се бе поизхабила. Имаше време, когато всички се страхуваха от Дери Бруър заради връзките му с влиятелни мъже — и със самия извор на властта. Напоследък трябваше да защитава мнението си пред самохвалци като Клифорд, които имаха нужда да им се притиснат носовете надолу, възгордели се от високата позиция, на която ги бяха издигнали.