— Не. Всичко това е истина — отвърна той. Едуард изсумтя със зле прикрито облекчение и отново се отпусна назад, докато Уорик продължи:
— Вярно е, че не бих потопил ръцете си в толкова много кръв. Въпреки това си имам брат. Джон Невил. Мнозина е убил той по твоя заповед в годините след Тоутън.
Едуард оклюма глава и поглади наболата брада около устата си. Усети колко истина се крие в тези думи и се помъчи да не показва страха си. Уорик му кимна едва ли не с тъга.
— Граф Ривърс е вече изстинал в земята. Синът му Джон е мъртъв. Гневът на брат ми, Едуард. Нима си мислеше, че можеш да му отнемеш титлата без всякакви последствия? Дори вярното куче ще те ухапе, ако многократно му издърпваш кокала от устата — той поклати тъжно глава. — Нима смяташе, че сам ще държа всеки нож в ръката си? Ако трябва да избирам един метод пред друг, то не бих оставил враговете си живи. Не, ако бях на твое място, бих се молил да мога да контролирам проклетите бунтове, преди да трябва да се вземе решение за твоята съдба.
Уорик се изправи ядосан, че си е позволил да изпусне тази информация пред краля, който сега седеше с отворена уста. Всичко до този момент беше само предположения и гадаене, но сега Едуард знаеше, че заради затварянето му наистина са възникнали бунтове.
— Пусни ме на свобода, Ричард! — извика той и стисна юмруци.
— Не мога! — сряза го Уорик.
Той напусна стаята, а Едуард скочи на крака и пътят му бе пресечен от двамата войници, които го гледаха изпод вежди и притискаха гърдите му с ръце. За миг му се прииска да ги отблъсне, макар че носеха железни пръти, за да го зашеметят, ако направи такъв опит — а и долу имаше още стражи.
— Аз съм кралят! — изрева Едуард с такава сила, че стражите трепнаха. — Освободете ме!
Уорик го остави да крещи и излезе навън на слънце, качи се на коня и се запъти обратно към Лондон с лице по-мрачно от буреносен облак.
Централната част на Лондонската кула беше най-старата — кула от бял варовиков камък, по-висока от външните стени, и позволяваше гледка над града и Темза, която течеше под нея. През нощта Елизабет се вмъкна през малката вратичка и се изкачи на покрива от старинни плочи, обрасли в птичи гнезда и лишеи. Вятърът веднага раздуха косата и дрехите ѝ, а тя се взря в потъналия в тъмнина град. Луната леко блестеше върху къщите и самата река, но единствената друга светлина идваше от факлите на бунтовниците, които маршируваха през цялата нощ — чуваше тропота от стъпките им дори в неспокойните си сънища. С ревове те искаха кръвта на Невиловите мъже — това ѝ носеше задоволство, но и ужас.
Знаеше, че хората изпитват обич и страхопочитание към мъжа ѝ, разбира се. Беше придобила впечатлението, че английските търговци и рицари, както и благородните лордове, се зарадваха от това, че Едуард се възкачи на престола, като прокуди учения крал в килия и позволи на френската му съпруга да избяга у дома при баща си. Дори и така очевидно не е била наясно със степента на тяхната преданост, със силата на техния бунт срещу залавянето му.
Новината се разнесе с гневните думи от градските събирания, където всички викаха и разбиваха вратите на домовете на важните служители, плячкосваха най-ценното, а после ги подпалваха, за да прикрият престъпленията си. Щом хората в някой град или село научеха, бързо пращаха вестоносци до съседния, а после те до съседния, и така се събра поход от десет хиляди души със запалени факли и със секири в ръка. Оратори и капитани, които бяха участвали в битката при Тоутън, призоваваха народа да преследва изменниците Невил.
Устните ѝ се разтеглиха и разкриха зъбите, макар че изразът ѝ бе по-скоро на болка, отколкото на задоволство. Вятърът я изпълни и я накара да се почувства лека като мразовития въздух. Единственият мост през реката не бе далеч от кулата. От мястото, където стоеше, можеше да види редица от факли, които се задаваха откъм Саутуърк и надаваха ликуващи викове, необуздани мъже, които се връщаха по домовете си. А в далечината отвъд реката — бледото сияние на тъмния фон на небето на някаква голяма къща, която догаряше.
Беше извикала кралските лордове и ги призова към възмездие, с пламнали очи, в които нямаше сълзи. Невилови бяха започнали пожара и сега той щеше да се разраства и да ги погълне всичките. Вятърът спираше дъха ѝ и тя усещаше до̀сега му като ръце, които се притискат в нея.
Още от самото начало бе знаела колко дълбоко Невилови бяха впили зъбите си в кралството, като червеи в ябълка. Откриваше все повече и повече доказателства за това, накъдето и да погледнеше. Скъпият ѝ доверчив съпруг беше останал сляп за всичко. Прояви най-елементарен здрав разум, като се опита да охлаби хватката им, преди да са го съсипали.