— Права бях — каза тя на вятъра. Успокои я това, че го изрече на глас, а после вятърът веднага пръсна думите ѝ във въздуха. — Видях го, но те излязоха по-силни, отколкото си мислех, и по-жестоки.
Повеят се засили и върна сълзите ѝ в разветите коси, пъшкайки, сякаш страдаше от същата изгаряща болка. Баща ѝ и брат ѝ бяха убити от Невил. От тук насетне нямаше да има милост за тях. Те бяха пролели кръвта на семейството ѝ и тя нямаше да се успокои, докато не ги превърнеше в пепел.
Някои я наричаха вещица през първите години от брака ѝ заради това, че толкова здраво бе впримчила съпруга си и двора му. Но това не беше нищо друго освен злобата на женствени мъже и мъжествени жени. Въпреки това сега, в тази буря, съжаляваше, че не е истина. В този момент би дала безсмъртната си душа за силата да може да издири враговете си и да им пръсне черепите върху камъните. Баща ѝ не заслужаваше тази съдба. Тя го бе довела в двора и той плати с живота си за това. Стисна юмруци и усети как ноктите ѝ се забиват в дланите.
— Дано всички умрат сега — прошепна. — Дано Невилови да страдат, както аз съм страдала, както и заслужават. Ако Бог и светиите не ми отговорят, о, духове на тъмнината, вие чуйте думите ми! Повалете ги. Върнете ми съпруга, а тях оставете да горят в ада.
31.
Идваха след залез-слънце, вървейки по пустите селски коловози в колона по един. Появяваха се из кръчмите, за да отмият праха от изминатите по пътя километри, и се представяха само на онези, на които имаха доверие. Щом паднеше нощта, завързваха на лицата си кърпи и понасяха масло и фенери, покрити с капаци срещу вятъра.
Понякога слугите бягаха и ги оставяха, без да ги преследват. Други избираха да останат, за да предупредят домакинството след години вярна служба. Тогава не им прощаваха, на семействата или на онези, които им служеха. Огънят ги изгаряше всичките.
Наричаха себе си „подпалвачи“ и жестокото им занимание си личеше по кожата им. Лицата им винаги бяха зачервени и изпоцапани със сажди, възпалените им очи ги правеха да изглеждат страховити на външен вид. Те палеха факлите си и пускаха конете да тичат на воля, после подпалваха конюшните. Когато обитателите изтичваха навън, биваха обграждани от мъже, въоръжени с тояги и секири, с прикрити лица, за да не ги разпознаят. Налагаха всеки, който излезете навън, понякога чупеха глави, които нямаше да заздравеят. После пожарите продължаваха — сграда след сграда, хамбар след хамбар, докато цялата провинция не заблестеше в златисточервено и студеният въздух не се превърнеше в топъл бриз, който носеше миризмата на въглен и опустошение. Докато местните фермери и бирникът дойдат с конете си, пожарите вече се бяха разпрострели твърде много, за да бъдат потушени. Старинни къщи биваха превърнати в черни угарки, които тлееха с дни и нощи. После, на седемдесет или на сто и трийсет километра оттам, Подпалваните изникваха отново от нощта и заставаха в обичайния си кръг с пращящите си факли.
И преди беше имало въстания, малки и големи, срещу жестокостите и по стотина други причини. Хората в Англия винаги се бяха надигали бавно, отчасти от страх заради това, което чувстваха отвътре. Те бяха понасяли жестокостите и бедността с мрачен гняв, като пиеха безпаметно и изразходваха неприязънта си в кървави съревнования. Търпяха заради данъци да ги обират до последното пени, макар че, един бог знаеше, че бяха най-нисшите от всички грешници. Бяха усещали върху гърба си бича на законите, които ги оставяха да се люлеят на вятъра — а онези, които ги бяха обичали, излизаха и започваха да палят и да колят за отмъщение. Винаги някои биваха залавяни и обесвани, във всяко поколение, като предупреждение за всеки, който може да реши да грабне пръчката, която го е ударила. Такъв беше древният, нормалният път на нещата и дълбоката провинция винаги по някакъв начин беше по-тъмна от градските улици. Имаше села на тишина и грях, а насред мира и добитъка клокочеше гневът. Тежкият живот раждаше грубовати мъже и жени, които при нужда можеха да носят факла или пък острие. В крайна сметка нали те сечаха и убиваха, и работеха до изнемога просто за да живеят.
Тази година беше различна. Подпалвачите дойдоха на места, които никога не бяха чували за тях. Станаха и по-жестоки през месеците, в които крал Едуард бе задържан от предателите. Огромни къщи избухваха в пламъци въпреки че бяха с врати, заковани с огромни нитове. Никой не обръщаше внимание на писъците. Каменни замъци бяха подпалвани от собствените им слуги, а благородническите семейства — убивани от арендаторите си, верни им през целия си живот, докато накрая не пренебрегнаха лоялността си.