Имаше изключения — села, по-стари от света, се възползваха, за да уредят отколешните си сметки. На всяка улица, на всеки площад имаше нови тела, като някои от тях бяха убити заради вражда или от пиянство, а хората на закона трепереха по домовете си и чакаха многозначителното почукване. Останалите обаче, най-голямата част от погубените, бяха членове на един клан, на едно семейство — по-точно от имуществото на един човек. Стадата на Невилови бяха изтребени. Въглищните мини в Уорикшир избухнаха в пламъци. Корабите на рода Невил горяха както бяха на пристан, а огромните имения на Ричард Невил станаха на пепел, телата в тях бяха овъглени до черни кости.
След като месеците минаваха, без да има известие за освобождението на крал Едуард, нападенията и пожарите станаха дори по-открити. Разни мъже сриваха с ритник вратите на уорикширските странноприемници и кресливо задаваха въпроси. Когато отговорите не бяха каквито трябва, те хвърляха вътре гърнета с масло и палеха факли, а отвън стояха с вили, за да държат посетителите затворени. Подпалвачите си имаха водачи, трима различни убийци, всичките познати под името Робин от Рийдсдейл. Обобщеният образ на тримата беше гласът на войниците от битката при Тоутън. Те бяха и гласът на заточения крал, надаваха вик от негово име.
Лятото отминаваше, а реколтата не беше прибрана докрай, защото хората се бояха, че пълните хамбари ще привлекат Подпалвачите, а и защото работниците страняха от имотите на Невил, за да не ги нападнат на път за къщи. Насажденията гниеха по полето и цели стада изчезваха, или още по-лошо, намираха ги с прерязани гърла. Въглищните мини не можеха да бъдат изгасени и от тях във въздуха се издигаше колона от дим като от погребална клада, която се виждаше из цялото графство и можеше да гори до края на света, а пламъците се криеха дълбоко в недрата на земята и тлееха скрити вътре.
Фокънбърг притисна силно два пръста в стомаха си и това го накара да изръмжи от болка. Седеше в кухните на замъка Мидълхам, като цялата му прислуга бе освободена, за да не става свидетел на унижението му. Столът, който Уорик бе наредил да свалят за него, беше тапициран и мек, но възрастният граф не можеше да си намери удобно положение на него.
— Все по-зле става, Ричард — рече той и остави на пода една купа, в която плуваха облаци от млечнобяло повръщано. — Вече почти не се храня, а когато го правя, всичко се връща обратно. Не мисля, че ми остава много време.
Уорик са облегна на огромната дървена маса с крака, по-дебели от неговите. Помъчи се да не показва изненадата си от това колко много е отслабнал чичо му. Фокънбърг никога не е бил едър мъж, но сега костите му се виждаха ясно в тъмните страни на лицето, а краката и ръцете му изглеждаха съвсем крехки. Дори косата му бе изтъняла и падаше на масури по раменете. Нещо го ядеше отвътре и Уорик бе съгласен с неговата преценка, макар че не го каза на глас.
— А кой ще ме съветва, когато те няма, а, чичо? Хайде, старче, имам нужда от теб. Като че напоследък не проявявам много мъдрост или пък хитрост в избора си.
Фокънбърг опита да се засмее, но усилието му причини болка и въздухът му секна. Той сложи на земята купата с противното ѝ съдържание и притисна ръка върху стомаха си, сякаш така изпитваше някакво облекчение.
— Ще намериш разрешение, Ричард, за семейството ни. За бога, та нали и преди сме се преборвали с трудности — макар и обзет от болка, Фокънбърг погледна племенника си, зачуден как да го убеди. — Подозирам, че дори в този момент си наясно с най-точния избор, само гордостта ти да можеше да ти позволи да го изречеш на глас.
— Ти би ме посъветвал да освободя Едуард, така ли? — мрачно го попита Уорик. — Ако можех да се върна назад и да взема различно решение, казвам ти, бих го сторил. Тогава не разбирах какво ще се случи, когато поставя краля зад решетки — Уорик направи гримаса, спомняйки си с горчивина. — Знам, чичо, той дори ми го каза. Едуард, когато го посетих. Каза, че съм видял как залавят Хенри, но не съм разбрал, че него не го обичат, че той е слаб крал. И беше прав, колкото и да ме жегва това. Мислех си, че мога да ги движа като пионки върху дъската. Но ни за миг не успях да видя, че цялата игра може да се обърне, ако пипна грешния крал.
Фокънбърг не реагира. Собствените му имоти бяха на север от град Йорк и дори на него му бяха опожарили хамбарите и бяха убили местния съдник, макар да бе далеч от градовете и бунтовете. С всеки изминал месец новините ставаха все по-лоши, а огънят сякаш продължаваше да се разпростира. Смяташе, че племенникът му има само един верен ход, но знаеше, че няма да доживее да го види. В стомаха си усещаше твърда топка, нещо режещо и гадно, като че ли живо същество, което му изсмукваше силите. Беше виждал подобни израстъци в миналото, когато колеха добитъка и му ги носеха като чудатости. Каквото и да беше, то бе смразило кръвта му. Големите му вени бяха почернели от отровите на това нещо и той знаеше, че няма да живее дълго. Можеше само да се надява, че Уорик ще успее да предпази рода им. Трудно бе да не му каже какво трябва да стори.