— Какви всъщност бяха истинските ти надежди, Ричард? И аз присъствах, когато го планирахме, но тогава говорехме само за това как можем да хванем Едуард само с неколцина мъже на север или пък как ти ще идеш във Франция с брат му и дъщеря си. Ти беше обзет от вълнението на хиляди дребни подробности, но не обсъждахме много какво ще стане след това.
— Да, трябваше да сме по-задълбочени — призна Уорик. — Но бях толкова разгневен, исках просто да покажа на Едуард колко зле се е отнесъл с най-верните си хора. Все още виждах в него момчето, което обучавах в Кале. А не краля, чичо, наистина. Аз единствен в цялата страна очевидно не забелязвах какъв е станал. Моя беше грешката.
Фокънбърг сви рамене.
— Не си бил единствен. Братята ти мислеха същото, доколкото си спомням.
— Всички виждахме капризното момче, макар че аз лично се бих рамо до рамо с него при Тоутън. Ние виждахме мъжа, а не краля. Все едно, решението беше мое. Можех да накарам Джон и Джордж да траят и да стоят мирно.
— Джон ли? В него има толкова ярост и мисля, че тя така или иначе щеше да се излее. Досега можеше да са го обесили или да са му отрязали главата заради някое прибързано действие.
Уорик въздъхна и посегна към каната с вино, за да напълни двете чаши.
— Стомахът ти ще задържи ли виното? — попита го.
— Ако ми донесеш купата наблизо, ще опитам — отвърна чичо му.
Уорик прикри отвращението си, изпразни повръщаното в кофата за помия и я избърса с чиста кърпа, преди да му я подаде заедно с чашата вино. С иронично изражение Фокънбърг вдигна тост.
— Дано нещата не се повторят — рече и отпи, като млясна с уста. — И смятам, че семейството на жена му има голяма роля за разбунването на страната. Част от неприятностите ни се дължат на нейните пари, Ричард. Онези, които се наричат Подпалвачи. Бих се обзаложил, че нейните монети подрънкват зад всеки хамбар и изгоряла къща.
— Чудех се дали да не предложа трона на Кларънс. Казвам ти го, защото знам, че ще отнесеш тези думи в гроба, чичо. Но за да го сторя, трябва да заповядам да убият Едуард, а не просто да го държат затворен. А не съм убеден, че дори мога и затворник да го оставя още дълго време. Твърде много хора искат освобождението му и ако той избяга… — гласът му секна само като си представи този огромен вълк, разбеснял се на свобода. Потръпна. — Той наистина е кралят, чичо. Това е най-странното. Сега го виждам ясно и ме изпълва страх от това, че направих грешката да го заловя. Искам само да намеря някакъв начин да го върна на трона му, без с това да причиня унищожението и изземването на всяка къща на семейство Невил.
— Това щеше да е прекрасна идея, преди Джон да екзекутира бащата и брата на кралицата — рече прегракнало Фокънбърг.
Цялото му гърло пулсираше и под погледа на Уорик той приближи купата до устата си и изплю една млечночервеникава струйка в нея. Уорик извърна очи, за да не става свидетел на неудобството му. Почака, докато звуците утихнат, после го погледна и видя, че съвсем е пребледнял и бърше потта от челото си.
— Не е особено приятно — прошепна чичо му. — Но след като тъй или иначе умирам, може би трябва за последно да грабна една брадва и да отсека главата на краля. Можеш да ми припишеш целия заговор и да възвърнеш малко от достойнството на Кларънс.
— И да видиш името си запратено в калта ли? — отвърна Уорик. — Не, чичо. Той ми каза, че няма да прибягна до убийства, и беше прав. Неговото убийство ще докара и друго, а после още десетки. Няма да потъна тъй дълбоко в кръв. Не. Все едно, както стоят нещата, няма да оцелеем и часове в огньовете, които ще пламнат след смъртта на Едуард.
— Няма кой друг — отвърна Фокънбърг с позакрепнал глас. — Ни един от братята на Едуард няма да се довери на онзи, който го е убил. Ако издигнеш Кларънс или Глостър, сам си слагаш главата на дръвника. Не, трябва да се сдобриш с краля. Единствено това ти остава.
— Мислил съм си го, нима допускаш, че не е така? Но ти не си отишъл да го видиш. Той е полудял от гняв. Три месеца в килия и вече два пъти е пробивал през вратата и е убил един от пазачите си. Трябваше да поправям вратите, докато той се нахвърляше срещу оголените мечове, като ме предизвикваше да го убия. В други дни пък седи и яде и най-спокойно ми говори какво трябва да направя в кралството. Отегчен е, гневен и отмъстителен, а ти ме караш да го освобождавам. Как ми се щеше да можех!