— Ако не беше убийството на двамата Удвил, бих потвърдил с „да“, можеш да го освободиш. Той спазва определени правила, дали наследени от баща му, или може би от теб — не знам. Все повтаряш, че вече не е момчето, което си познавал, че е крал. Ами на това се довери тогава. Накарай го да подпише опрощение за всичките ти престъпления, защита от законно преследване и възмездие, да се закълне в честта и живота си, в живота на своите деца, каквото го накараш.
— И мислиш, че мога да се доверя на думата му? Наистина ли? — попита го Уорик и по лицето му ясно пролича колко е отчаян.
— Мисля, че дори останалата част от света да потъне в пламъци, да, пак ще можеш да вярваш на думата му.
— Е, останалата част от света наистина е в пламъци! Ами титлата на Джон?
— Фокънбърг поклати глава.
— Не бих искал твърде много, Ричард. Тя беше подарък от Едуард и сега той си го взема обратно. Ако виждаш някакъв друг начин, с удоволствие ще те изслушам, може би преди болката ми да стане твърде нетърпима.
— Съжалявам, чичо — рече Уорик и се отпусна пораженчески. — Добре, Едуард е крал. Ще го накарам да подпише опрощение. Той не е гневното момче, което познавам, вече не. Мразя се, че трябва да вярвам на клетвата му, но изобщо нямам друг избор.
32.
Ричард Невил спря пред масивната порта на замъка Уорик. Над главата си държеше копие, от което се вееше гербът му — избродирани върху платно мечка и жезъл. Лекият ръмеж помрачи още повече настроението му; беше му студено, чувстваше се уморен. Намираше се на три дни път от Лондон, но все едно бе в друга страна. Беше един тъжен ден някъде насред Англия и мястото изглеждаше точно толкова пусто и мрачно, колкото бе очаквал.
Подпалвачите поне не бяха разпрострели пипалата си дотук. След като нападенията се увеличиха по брой и диващина и плъпнаха из цялата страна, той заповяда да затворят плътно най-важната му крепост, като наблюдението бе на смени и имаше обсаден режим. Никой не влизаше или излизаше и тези вътре нямаха никакъв контакт с местното население. Беше дал ясни заповеди да се показва арбалет на всеки мъж или жена, които приближаваха стените, и да се стреля срещу всеки, който не се оттегля.
Това означаваше, естествено, че местните ловци изпразваха горите му от елени и гъски, но нямаше как да се противопостави. С графството тъй близко до въстание и хаос не можеше да си позволи навън да плъзне мълвата, че крал Едуард е държан в плен там.
Стражите от високите пътеки по стените се взряха надолу с безизразни физиономии, когато им показа сигнала. Едно наметало, развято от копието, беше достатъчно ясен знак и той спря да го размахва, щом го заболяха ръцете, изчаквайки стрелците да повикат някой сержант. Да се вземе решение да отворят главната порта по време на обсада, беше сериозно нещо. Уорик чакаше, а дъждът се засили и започна да го брули. Конят му потрепери, по якия му врат и слабините му мина вълнообразна тръпка от студения въздух. Докато отвътре се покаже първият лъч светлина, устните му вече бяха посинели и едва успя да кимне на пазачите, когато го разпознаха и отстъпиха назад. Зад него веднага затвориха и залостиха вратите, железните решетки с потракване се спуснаха надолу. Той разтърси глава, за да отмахне дъжда от лицето и косата си, после поведе коня си с отпуснати юзди по „убийствената пътека“. Тя не беше по-дълга от четирийсетина крачки, но от всички страни бе открита за проходи и ниши, където най-вероятно стрелци бяха заели позиция. Стигна до края ѝ и за миг затвори очи, вдишвайки миризмата на мокрия камък и студа. Замъкът още веднъж бе изолиран от света. Тъй като край него минаваше река, вътре имаха безкрайни запаси от чиста вода и достатъчно осолено месо и зърно, за да могат с години напред да пекат хляб. Светът, с всичките му проблеми и скърби, се превърна в място извън тези стени.
Уорик усети как се отпуска. Предаде коня си на едно момче и мина през вътрешната врата към огромния двор. Не можа да се сдържи да не вдигне поглед към кулата, където се намираше килията на Едуард. Долавяше, че икономът на замъка му недоволства за имотите и рентите, но не си направи труда да го слуша, като вместо това подбираше пътя си. Икономът спря и той му благодари, но очевидно бе, че вниманието му е другаде. Мъжът изостана, докато Уорик пресичаше огромния вътрешен двор, заобиколен от прозорците на голямото имение, които проблеснаха в златисто, щом започнаха да палят светлини, за да приветстват господаря на дома. Вървейки, той потупваше торбата на рамото си и опипваше купчината книжа в нея.