Едуард не се беше променил видимо през лятото на своето пленничество. Уорик беше чул, че прекарва часове всеки ден да повдига столовете и леглото си, да заема странни пози с тялото си. Бяха му отказали меч, дори и такъв за упражнения — с изтъпено острие, страхуваха се какво би могъл да извърши с него. Отказаха да му дадат и бръснач и в резултат на това той беше пуснал огромна черна брада, с която видът му беше като на подивял отшелник.
Но тъй като все още бе по средата на двайсетте си години, общото му физическо състояние надали бе пострадало много, помисли си със завист Уорик. Щом влезе при него, долови миризмата на пот, пронизваща мускусна миризма, която не беше съвсем неприятна, като урината по лапите на някое куче.
Беше облечен в същата риза, с която го бяха заловили, макар да се виждаше, че е била прана и дори един от шевовете беше поправян. Икономът и прислугата нямаха причина да се отнасят грубо с него, а и биха били истински глупаци да го сторят.
Безмълвно, Уорик посочи към един широк, тапициран стол, усещайки, че тази трудна среща би протекла малко по-добре, ако Едуард няма възможността да го гледа отвисоко. Кралят с удоволствие демонстрираше превъзходството на ръста си над другите. Винаги го беше правил.
С изкривена усмивка Едуард се отпусна на стола. Не излъчваше и грам спокойствие. Всеки мускул беше стегнат и изглеждаше така, сякаш би скочил и при най-малката провокация.
— За какво ли си дошъл сега, а? — попита го. Уорик отвори уста, но кралят продължи, преди да успее да заговори. — Могат да ти съобщят, че съм добре, с бележка по гълъб или с вестоносец. Не, сега си тук, за да избереш едно от две определени неща.
Наведе се напред, докато говореше, и ръцете му стиснаха облегалките на стола. Уорик усещаше заплахата у по-младия мъж. Изправи се на крака, като остави собствения си стол помежду им. Нищо в движенията му не беше неосъзнато. Очите на Едуард го преценяваха хладно, мъж, който е на ръба на търпението си. Може да беше и от задушливата миризма на пот, но на Уорик му се стори, че той е онзи, когото заплашват. Погледна назад към двамата пазачи, които чакаха, наблюдавайки затворника за признаци, че може да атакува. Те носеха солидни железни боздугани, с които да ударят Едуард по главата и раменете. Уорик демонстративно се протегна, после пак седна с лице към младия гигант, чиито размери караха стола да изглежда малък.
Усещайки, че е нервен, Едуард му се усмихна, за да го вбеси.
— Значи не си дошъл да ме убиеш, иначе щеше да си дал заповед на стражите.
После очите му попаднаха върху торбата на рамото на Уорик — от кафява кожа, ожулена и лъснала от дълга употреба. Той повдигна въпросително вежди.
— Какво има там вътре, Ричард?
— Откакто те познавам, не съм бил свидетел да нарушиш клетвата си. Помниш ли, когато говорихме за това? Преди Уестминстър, когато ме попита какво искат хората от един крал? Тогава ти отговорих, че това ще е мъж, който държи на обещанията си.
— Не си ти, значи — прошепна Едуард. — Ти престъпи клетвата си към мен. Може да си проклел душата си, Ричард, и за какво?
— Ако можех да върна обратно онова, което сторих, бих го направил. Заклевам се, ако изобщо клетвата ми има стойност.
Едуард се изуми от напрежението, което струеше от мъжа пред него. Той го загледа и кимна.
— Вярвам, че думите ти са искрени. Помоли ме за прошка, граф Уорик! Кой знае, може да ти бъде дадена.
— Ще те помоля — отвърна Уорик.
Чувстваше се като просяк, а не като човек, който поставя условията. С присъствието си кралят излъчваше такава мощ, все едно беше роден да носи короната. Тази аура обгърна Уорик до такава степен, че му се прииска да коленичи. Но мисълта за съдбата на братята му го държеше, даваше му сили.
— Ще те помоля за опрощение за всички престъпления, всички грехове, всички нарушени клетви. За мен и семейството ми. Доверявам се на думата ти, Едуард. Познавам те от тринайсетгодишно момче, когато се бореше с войниците в Кале. Никога не съм те видял да прекрачиш думата си, тъй че ще приема печата ти върху документите, които писарите ми подготвиха.
Без да отделя очи от Едуард, Уорик бръкна в торбата и потърси с пръсти двете сребърни половини на Големия кралски печат. Едуард сведе поглед, щом чу щракването, когато те се съединиха в едно цяло.
— Опрощение, че си ме държал в плен — рече той. — Че си нарушил клетвата си пред мен. За братята ти Джордж и Джон Невил — че са престъпили клетвата си.