Уорик се изчерви. Раната щеше да се прочисти, ако вкараха до дъно нажеженото острие, за да изкара цялата отрова.
— За всички, Ваше Височество. За всички минали прегрешения от всякакъв вид — Уорик пое дъх шумно през носа си. — За всички погубени верни мъже. За екзекуцията на граф Ривърс и сър Джон Удвил. За бракосъчетанието на брат ти Джордж, херцог Кларънс, с дъщеря ми Изабел. Опрощение за всичко извършено, милорд. Ако можех, почти всичко от това бих върнал назад, но не мога. Вместо това то трябва да стане цената на твоята свобода.
Едуард присви очи и изведнъж от него като топлинна вълна изригна усещането за опасност.
— Караш ме да опростя греховете на мъжете, които убиха бащата на съпругата ми ли?
— Ти си кралят, Едуард. Казах ти каквото трябва. Не мога да взема ни думичка от това обратно. Ако можех да се върна в сутринта на битката при Тоутън, когато открихме, че мостът е разрушен, преди да започне да вали снегът, бих го сторил. Сега моля за прошката ти — за мен и за семейството ми.
— И ако не се съглася, ще ме оставиш тук ли? — попита Едуард.
Уорик почервеня под зоркия му поглед.
— Трябва да сложиш печата и името си върху опрощението и амнистията, Ваше Височество. Няма друг начин. Защото, виждаш ли, аз знам, че ще ги зачетеш, макар те да са цената за свободата ти. Въпреки че съпругата ти ще се разбеснее, щом чуе, че си опростил мъжете, които тя е мразела още от момента, в който е дошла в двора.
— Не говори за съпругата ми! — изведнъж кресна Едуард с подрезгавял, дълбок глас.
Уорик наклони глава настрани.
— Много добре. Имам мастило и восък. Имам перо, както и печата. Моля да бъда помилван.
Уорик му подаде торбата със съдържанието ѝ и се почувства малко засрамен, като видя как треперят ръцете на Едуард, който все още не смееше да повярва, че ще го пуснат на свобода и няма да го убият. Уорик се приготви да кротува и почти не дишаше. Видя как Едуард разопакова купчината документи, как бърка в торбата, търсейки перото и металната съдинка с мастило от черен калмар. Без да ги прочете, той надраска върху всяка страница „Едуард Плантагенет, крал“, после захвърли перото през рамо.
— Печатът ми е при теб, довърши останалото сам — той стана заедно с Уорик и пъхна документите в ръцете му. — Ето, имаш, каквото искаше. Сега да видим дали си в състояние да изкупиш поне някаква част от достойнството си, от клетвата си? Ще ми позволиш ли да напусна този замък?
Уорик преглътна. Гонеше го отчаян страх, че е предизвикал собственото си унищожение. Ужасно го притесняваше фактът, че Едуард не прочете страниците, които подписа. Кралят настоя за този тест на честта, като инстинктивно откри същината на нещата. Нима имаше значение колко внимателно Уорик е съставил документите, които трябваше да подпише и подпечата? Най-важно от всичко бе думата на Едуард. Уорик успя единствено да направи знак на стражите, а те се оттеглиха от вратата. За първи път от седем месеца тя се отвори.
Едуард прекоси помещението с три бързи крачки, с такава скорост, че накара пазачите да се спогледат напрегнато. На прага се поколеба, съзирайки тъмните стъпала, които се спускаха надолу.
— Мисля, че трябва да слезеш с мен долу, Ричард. Не ми се ще стражите ти неволно да ме пронижат в гърдите с някоя стрела. Бих предпочел кон, макар че, ако се налага, ще вървя.
— Разбира се — рече Уорик, изведнъж почувствал такова изтощение, че едва можеше да мисли. Сам Бог знаеше, че и преди бе допускал грешки. Едуард го бе принудил да разбере, че всичко опира до доверието. Той тръгна към стълбите и кралят се обърна към него:
— Смятам, че след всичко това няма да те повикам в двора, Ричард. Макар че ще съм обвързан с опрощението и помилването, не бих могъл да кажа, че сме приятели, вече не. И мисля също, че най-безопасно за теб ще е да не пресичаш пътя на жена ми още известно време. Къде е отседнала сега тя? Скоро ще видя нея и децата.
Уорик сведе глава, обзет от чувство за срам и загуба.
— В Бялата кула е, заклевам се, по свой собствен избор. Никой не се е отнесъл зле с нея. Нито съм я виждал, нито съм чувал нещо за нея от месеци.
Едуард кимна и смръщи вежди.
Уорик го придружи до конюшните, където главният коняр избра за краля един хубав широкоплещест кастрат. Уорик му предложи наметало, но той в нетърпението си да напусне килията си отказа.
В тъмното огромните порти на замъка се отвориха отново и крал Едуард, гордо изправен на коня, изчезна в нощта.
Конникът беше целият потънал в прах от пътя, със сплъстена брада. Мръсотията проникваше във всяка гънка на лицето и дрехите му, макар че не носеше наметало и ръцете му бяха до лактите почернели като на ковач. Огромната му височина караше хората да се чудят и да го заглеждат. Дори един на хиляда не бе видял лице в лице краля, когато Едуард застана на стъпалата пред Уестминстър и ги събра за похода на север. Тогава той бе богато пременен с наметало и дрехи, украсени със златни нишки. Беше гладко обръснат и косата му бе по-къса от тази маса от масури и мръсни възли, която ездачът сега бе вързал назад с лента плат, откъсната от туниката му.