Яздеше бавно и животното бе увесило нос заедно с господаря си. Вечерите бяха дълги и светлината добра, когато един по един мъже и жени наизлизаха по улиците зад него и се чудеха шепнешком, питаха на глас, едва смееха да вярват в чудото.
Един млад монах притича до изтощения ездач и положи длан върху засъхналата кал по стремето. Вторачи се нагоре, задъхан, и затича редом с него, като се напрягаше да види през брадата и мръсотията.
— Ти кралят ли си? — попита го.
Едуард отвори едното си око и го загледа.
— Да, аз съм. Дойдох си у дома.
Щом чу думите му, монахът застина, остана със зяпнала уста насред пътя, а около него се събра тълпа.
— Какво каза той? Крал Едуард ли е?
— Че кой друг да е? Виж колко е грамаден.
Монахът кимна и невярваща усмивка издърпа крайчеца на устните му.
— Той е! Крал Едуард. Каза, че се е върнал у дома.
Тогава всички нададоха рев и вдигнаха ръце във въздуха. Като един, лондончани препуснаха след самотния ездач, който все още яздеше към Тауър. Все повече народ се събираше — от всяка улица, от всяка сергия и къща, които подминаваха. Докато Едуард стигне до портата на Лондонската кула, зад гърба му вече стояха хиляда негови поданици и още прииждаха зад тях. Някои дори носеха оръжие, готови да изпълняват заповеди.
Едуард знаеше, че е пътувал достатъчно бързо, за да пристигне преди всякакви вестоносци. Конят му почти бе окуцял от изнемога. По тази причина не знаеше дали пазачите в кулата са били предупредени за неговото освобождаване. Стисна челюст. Той беше кралят и хората му стояха зад него. Нямаше значение какво им е било казано. Събра увереност и тръгна напред, заудря с юмрук по вратата и зачака, усещайки как стотици очи пълзят по гърба му.
— Кой е там долу? — извика някакъв глас.
— Едуард, крал на Англия, Уелс и Франция, лорд на Ирландия, граф на Марч и херцог на Йорк. Отворете тази врата!
Той забеляза движение на хора, които се привеждат от високата стена. Не погледна нагоре, просто зачака спокойно. От вътрешната страна се чу скърцането на резета, после изтрополи желязна решетка, която повдигаха. Едуард обърна поглед към морето от лица зад себе си.
— Бях задържан, но сега съм свободен. Вашата вярност ме освободи. Нека това ви води.
Веднага щом под шиповете на вдигащата се решетка се отвори достатъчно място, Едуард се провря вътре, отдръпвайки се от процесията, която се виеше зад гърба му. Закрачи през каменния вътрешен двор към Бялата кула и съпругата си Елизабет.
33.
Едуард гледаше как децата си играят — по-голямата му дъщеря размахваше парче ябълка пред сестра си на малко повече от ръка разстояние. Двете момчета на Елизабет от първия брак се състезаваха да носят момичетата през цяла върволица от зали в замъка Уиндзор и препускаха през вратите с крясъци като бойни викове. Едуард не изпитваше кой знае каква привързаност към синовете ѝ. Естествено, беше им назначил учители, за да се упражняват с меча и да се учат, така че да не го излагат. Оттук нататък не се интересуваше от тях повече от кой да е непознат.
Но за трите си дъщери откри, че ги обожава, когато не са наоколо му, сякаш идеята за тях му доставяше някак си повече радост, отколкото истинското им присъствие с писъците им и непрекъснатото изискване за внимание. Обичаше ги най-много, когато ги нямаше.
Елизабет хвърли поглед към съпруга си и се усмихна, прочитайки без проблеми мислите му, все едно бяха нейни. Още щом започна да се смръщва, тя отпрати всичките ревящи и вдигащи глъчка деца навън и затвори вратата, за да не ги чуват.
След като шумът утихна, Едуард облекчено премигна, вдигна очи и я разбра, улавяйки усмивката ѝ. Елизабет бе много грижовна към него, макар и не по начин, който да го направи слаб, или поне се надяваше да не е така. Той ѝ се усмихна в отговор, макар че нейното изражение вече бе станало сериозно. Докато я гледаше, тя прехапа долната си устна.
— Не съм те безпокоила с това, точно както ти пожела, вече цял месец — заговори тя.
Той изпъшка, веднага разбрал за какво става дума. Макар жена му да твърдеше, че е останала безмълвна, беше виждал всеки ден в очите ѝ този тих упрек.
— И съм ти благодарен — отвърна той. — Подчини се на това, Елизабет. Иначе то ще посее горчивина помежду ни, ако не успееш да се отърсиш. Подписал съм помилване за всички престъпления. Амнистия за държавната измяна. Няма да има изземване на имущество и лишаване от права, няма да има екзекуции, нито пък наказания и преследване.