— И няма да ми кажеш истината, дори сега?
Елизабет скръцна с челюст и погледът ѝ замръзна.
— Това са нови престъпления, Едуард — повтори тя. — Тук не си давал клетва. Скъпоценната ти амнистия е за всичко, което е ставало преди. Не я нарушаваш.
Едуард извърна поглед, налегна го тъга.
— Много добре. Ще отида там, наистина. Ще чуя обвиненията им срещу Уорик и собствения ми брат — той пое бавно въздух и тя се отдръпна, щом видя как гневът напира в него. — Но нищо повече от това не обещавам.
— Това е достатъчно — рече тя, изведнъж отчаяно търсеща да запълни бездната, която се разкри помежду им. Притисна устните си към неговите със сълзи и целувки. — След като чуеш какво разправят те, можеш да арестуваш предателите. Може би тогава ще ги видим да свършват така, както заслужават.
Едуард изтрая целувките, но чувстваше студенина помежду им. Тя не му се беше доверила и той не можеше съвсем да си спомни как я беше гледал преди пленничеството си. Сети се за един момент от живота си — беше оставил едно куче, а после, месеци по-късно, се беше завърнал. Животното си изглеждаше както преди, но някак си бе различно — в миризмата му, в усещането за козината му при пипане. Отне време, докато си възвърнат лекотата на старите им отношения и докато това не се случи, все му се струваше, че е друго куче. Може би това не бе нещо, което да обсъжда с Елизабет, макар че се чувстваше почти по същия начин. Смъртта на баща ѝ я беше направила по-корава или пък бе унищожила някаква мекота, която преди смяташе за даденост.
Остави я със сълзи в очите, макар да не знаеше дали са от облекчение, или пък от тъга. Отиде до конюшните и се смръщи, щом видя, че брат ѝ Антъни го чака с приготвен за езда кон. Счупената му китка беше зараснала още преди месеци. Както с Елизабет, така и с него Едуард не успя да възвърне лекотата в отношенията им, макар да подозираше, че причината е същата. Той също за известно време бе загубил ума си, след като убиха баща му. Сигурно не беше изненадващо, че Удвилови станаха по-коравосърдечни и изпълнени с горчивина заради смъртта на родствениците си.
Едуард стъпи върху блокчето и се метна на седлото, усещайки как старата му сила се събира и набъбва. Протегна ръка за меча и го закачи на колана на кръста си. Последният път, когато тръгна на кон от това място, беше, за да се запъти към собственото си затворничество. Разклати глава при този спомен, като че се отърсваше от оса, която налиташе на кожата му. Нямаше да се страхува. Нямаше да го позволи.
— Покажи ми това село — извика на Антъни Удвил, докато той прекосяваше двора, за да се качи на собствения си кон.
Братът на Елизабет сведе глава, после заедно с Едуард минаха през отворената врата и изчезнаха, обгърнати от слънчевата светлина наоколо.
Уорик беше навън, в двора на замъка Мидълхам, и се потеше да се упражнява с меч. Радваше се на слънцето и на мисълта за плодови сладкиши и сладка през цялата есен, с всякакви лепкави лакомства, направени от ябълки, сини сливи, ренклоди и ягоди, и разни други зрели плодове. Никога не успяваха всичките да ги запазят под формата на конфитюри, саламура или пък оцет, затова местните селяни се натъпкваха с тях, докато започнеше да им призлява от вида им, после слагаха остатъка в охладени килери или пък го изпращаха да вдигне цените на някой пазар. Това беше може би най-любимият му сезон и сега пак си помисли за лондонския двор, който напусна, като за кошмар. Вече над четирийсетгодишен, той можеше спокойно да смята, че годините на интриги и войни са останали зад гърба му. Поне се надяваше да е така: че докато е жив, няма да има нов Тоутън, макар само мисълта за това да го накара да посегне и да чукне на дърво, да се прекръсти. Дори по-стари от него се биеха в битките. Още си спомняше първия граф Пърси, надхвърлил шейсетте, когато падна при Сейнт Олбънс.
Неволно потрепери, сякаш сянката на облак премина през слънцето. Чичо му Фокънбърг се спомина, откриха го изстинал в леглото му само няколко дни, след като бе разговарял с него. Изненада се колко тежко понесе тази загуба. Толкова дълго време се бе дразнил на бащиния си брат, че не беше усетил колко близки бяха станали накрая. Или пък може би смъртта на баща му го бе опустошила отвътре.
Видя, че по главния път се задават двама ездачи, обвити в облак прах. Той замъгляваше въздуха зад тях и привлече вниманието му, затова се вторачи напрегнато в тъмните фигури, които приближаваха. Такава скорост и устрем обикновено не предвещаваха добри новини. Почти му се прищя да се върне обратно вътре и да затвори вратите. Това можеше най-после да е брадвата, която щеше да му отсече главата, ударът във врата, от който толкова се страхуваше и очакваше още откакто Едуард се бе завърнал в Лондон.