— Цял живот разни вълчици са се мъчили да ми прегризат гърлото — отвърна Уорик. — Късмет тогава, Джордж. Благодарен ще ти бъда, ако се погрижиш за майка. Вече е полусляпа и не съм сигурен доколко още разбира какво се случва. Убеден съм, че ще ти е благодарна за добрината.
Двамата братя се спогледаха — съзнаваха напълно, че след като веднъж тръгнеха в различни посоки, много вероятно повече нямаше да се видят с години, ако не изобщо. Джордж разтвори ръце и двамата се прегърнаха, притиснаха се здраво един към друг. Уорик трепна, когато наболата брада на брат му го одра по бузата.
Ричард, херцог на Глостър, стоеше край тях изнервен, външен свидетел на сцената с поруменели бузи. Уорик протегна длан и го стисна за ръката.
— Имаш благодарността ми, че изигра такава роля за това предупреждение. Няма да го забравя.
— Познавам те като добър човек, Ричард — отвърна Глостър и се загледа в краката си.
От гърлото на Уорик се изтръгна дълбока въздишка.
— Май не съм достатъчно добър — отвърна и се усмихна на епископа за последно. — Моли се за мен, братко.
Джордж Невил направи кръстен знак във въздуха и Уорик сведе глава, после затича обратно към вътрешността на къщата.
Въпреки всички безкрайни часове, в които бе планирал изход от катастрофата, в случай че Едуард тръгне да ги преследва, резултатът далеч не излезе тъй гладък, както си го бе представял. Незнайно защо екипажът му се оказа неналичен и трябваше да го буди от странноприемницата — полупияни и стреснати, сънени мъже. Като че ли толкова много седмици, прекарани в готовност, без да имат действителни задължения, се бяха оказали фатални за дисциплината им.
След като веднъж отплаваха, нервите на Уорик се успокоиха малко. Никой не знаеше къде е той и трябваше само да достигне до големия си кораб „Тринити“, на котва в Саутхамптън, за да разполага с моряци и войници, провизии и пари. Не беше трудно да прибере дъщеря си и съпруга ѝ, а после да прекарат два дни по море в хубаво време.
Изабел и Кларънс го чакаха на доковете, когато корабът хвърли котва. Уорик зяпна, като видя колко огромна е станала Изабел, докато я прехвърляха от една мъничка гребна лодка на палубата. Съпругата му ѝ направи място върху откритата пейка, макар там да нямаше нито сянка, нито преграда срещу пръските. Изабел стисна ръцете на майка си и се огледа с тъмните си, сякаш насинени очи, очевидно ужасена от плавателния съд. Съпругът ѝ беше донесъл две огромни торби и нито един слуга в паниката си да избяга по-бързо. Младият херцог Кларънс се суетеше около жена си и свекърва си с разни одеяла, създавайки възможно най-много удобства за Изабел, която беше на крачка от раждането.
Четиримата от екипажа все още се срамуваха от липсата си на готовност, макар че успяха бързо да издигнат платната и да ги опънат на вятъра. Малкият кораб отново се отдели от сушата и се заклатушка по вълните надолу покрай брега. Отплаваха и бяха в безопасност, чайките кряскаха над главите им, а Изабел се гушеше срещу вятъра и пръските с пребледняло лице. Уорик си наложи да се отпусне, но не преставаше да се вглежда пред себе си, докато моряците се разделиха на смени, за да поспят. Слънцето потъна зад хълмовете от дясната му страна и той дълго наблюдаваше как луната се издига и звездите заблестяват една по една. Беше планирал всичко, но въпреки това, докато събитията се разиграваха пред очите му, не си позволяваше да изпита отчаянието и яростта, които всичко това му носеше. Независимо дали беше негова собствена грешка, или пък по вина на крал Едуард или Удвилови, или бе заради злостта на брат му Джон, това означаваше пълен разрив. Означаваше край. Каквото и друго да се случеше, беше загубил повече, отколкото искаше да си представи.
Не беше седял спокойно, откакто пристигна новината. Но на малкия кораб нямаше къде да иде и какво да прави, освен да чака слънцето да изгрее отново. Чу как някой се наведе над перилата и започна безпомощно да повръща. В тъмнината, без да го видят, Уорик затвори очи и усети как сълзите бликват.
34.
На сутринта малкият кораб заобиколи най-източната точка на Англия и се отправи, лавирайки срещу западния вятър, надолу покрай брега към Саутхамптън към това, което беше може би най-доброто пристанище и речно устие за акостиране. Каналът се оживи още щом се появи достатъчно светлина, за да се вижда; търговски корабчета прекосяваха от континента и от далечни места като бреговете на Африка. За да получат достъп до дълбокото пристанище, те трябваше да преминат през страшни плитчини, които изискваха услугите на насочваща лоцманска лодка. Малки лодки идваха на платна до всеки търговски кораб, готови да ги направляват навътре към пазарите на Англия.