Уорик усети как духът му се повдига при гледката на гроздовете бели платна, изпънати триъгълници и квадрати върху хилядите най-разнообразни съдове. Собственият му кораб със сигурност щеше да мине незабелязан насред множеството и той зачака екипажът да го прекара покрай остров Уайт.
Най-старшият от хората му приближи до него, като се движеше без усилие върху клатещата се от засиления вятър палуба. Морякът имаше корнуолски акцент, място, където хората бяха такава порода, която се оправяше по-добре по море, отколкото на суша. Той повиши глас, за да го чуят, приведе се близко към Уорик и посочи към морската площ, която се намираше между острова и сушата.
— Онези кораби на котва там, сър, познавам ги. Черният е „Вангард“, а другият е „Норфолк“.
Сърцето на Уорик застина. Беше чувал имената и преди.
— Сигурен ли си? — попита.
Морякът кимна.
— Да, сър. Преди това бях на „Тринити“ в Саутхамптън в продължение на три месеца. Познавам всеки кораб на този бряг и тези двата са под командването на Антъни Удвил, кралския адмирал.
— Не можем ли да се промъкнем край тях? Този кораб лесно може да ги остави зад гърба си.
— Виждате ли онези лодки във водата, милорд? Блокирали са целия проток Солент. Имам чувството, че знаят, че може да се опитаме да влезем. Още не са ни забелязали от другите лодки и кораби, наистина. Мисля, че са поставили хора горе в пристанището да наблюдават, милорд.
Уорик преглътна с пресъхнало гърло. Не беше нужно кой знае какво въображение, за да си представи човек, че Антъни Удвил ще обърне света наопаки, за да може да ги залови. Сега вече разбираше защо толкова много малки лодки, гребни или с платна, се придвижваха по устието на Солент. Никой плавателен съд не би могъл да премине в пристанището на Саутхамптън, без да бъде спрян и разпитан, без да се качат на него.
Както си стоеше там, загледан в синьото пространство и подпрян с ръка на мачтата, чу как Изабел изкрещя. Уорик се завъртя инстинктивно, но жена му стигна до нея първа, допря до устните ѝ чаша с вода и постави длан върху корема ѝ под дрехата. Уорик ги гледаше изумен, а жена му дръпна ръката си рязко, сякаш нещо там я ухапа.
— Какво беше това? Бебето ли ритна? — попита той.
Съпругата му Ан, чието лице бе придобило цвят на пепел, поклати глава.
— Не, контракция беше — отвърна тя.
Изабел простена и отвори очи.
— Детето ли е? Да не би да се ражда? — попита жаловито.
Уорик се изсмя мъчително.
— О, не. Понякога се появяват болки много преди раждането. Помня, че и с майка ти беше същото. Нали, Ан? Седмици преди деня на раждането.
— Д-да, да, разбира се — промълви майка ѝ. Притисна длан към челото на Изабел и обърна поглед към мъжа си, без дъщеря ѝ да види, с разширени от тревога очи.
Уорик придърпа моряка възможно най-далеч от тях, чак при бушприта, където се виждаше как водата разпенена шурти край тях.
— Нужно е да се доберем до безопасно пристанище — прошепна той през зъби.
— Но не тук, сър. Хората на адмирала ще ни подгонят още щом разберат кои сме.
Уорик се обърна и погледна през рамо. Денят беше ясен, но френският бряг се намираше твърде далеч, за да се вижда.
— Вятърът е достатъчно силен. Можеш ли да стигнеш до Кале?
И сякаш за да ги пришпори, Изабел наддаде още един силен вик, гласът ѝ се извиси в писък като на чайките над главите им. Това сякаш накара моряка да вземе бързо решение.
— Ако западният вятър се задържи, ще ви откарам там, милорд. Дванайсет часа, не повече.
— Дванайсет! — Уорик възкликна толкова силно, че жена му и Кларънс го погледнаха въпросително. — Детето може да се роди дотогава.
Човекът поклати глава със съжаление.
— При най-висока скорост се движим не по-бавно от всеки друг съд, но не мога да ѝ сложа повече платна, отколкото може да носи. Дванайсет часа биха били добро постижение, милорд — и то при постоянен вятър. А ако мога да постигна нещо по-добро, ще го сторя.
— Връщаме ли се на сушата, Ричард? — извика съпругата му. — Трябва ни безопасно и топло място.
— Няма такова, не и в Англия, не и в този момент, не и когато кралят се е обърнал срещу нас — сряза я Уорик, изпускайки нервите си заради натиска върху него. — Ще отплаваме за Кале.
Завъртяха румпела докрай и с опънати до скъсване платна плавателният съд се завъртя и тръгна с пълен напред по новия си курс.
Уорик се настани на свой ред на руля и усети порещия вълните кораб като жив под ръката си. Виковете на Изабел станаха по-жаловити през последните часове и усилието от контракциите я бе изтощило. Вече нямаше съмнение какво беше положението им. Бебето се раждаше и зеленият бряг на Франция се извисяваше пред тях. Екипажът се трудеше през целия ден, затягаше въжетата, нагласяше двете еднакви платна до милиметър, само и само да успеят още малко да усилят скоростта. Преминавайки, моряците хвърляха нервни погледи към зачервеното лице на младата жена, тъй като никога не бяха присъствали на раждане.