Пред себе си Уорик съзря тъмния масив, който познаваше не по-зле от собствените си имоти. Действително, Кале му служеше за дом в продължение на много години, когато крал Едуард беше още момче. Той гледаше крепостта и града с нещо много подобно на носталгия. Денят беше останал ясен и каналът се бе стеснил, щом обърнаха гръб на Саутхамптън и се отправиха обратно към белите скали на Дувър от едната страна, и Франция и свободата — от другата. Всеки изминал миг го водеше все по-близо до безопасния пристан, но пък по-далеч от всичко, което обичаше и ценеше.
С нов вик дъщеря му го извади от мечтанията му, като този път той бе по-остър и по-продължителен от преди. Моряците положиха усилия да не я зяпат, но на практика върху откритата палуба нямаше истински закътано място. Изабел седеше върху дъските задъхана и с разтворени крака, като държеше от едната страна ръката на майка си, а от другата — ръката на съпруга си. Изпитваше неописуем страх.
— Вече е близо — рече Уорик. — Влезте колкото се може по-навътре и хвърлете котва. Издигнете високо моето знаме на мачтата, за да не ни забавят.
— Този съд няма дълбок кил, милорд — отвърна корнуолецът. — Мога да я вкарам чак до кея.
Уорик обгърна с отчаян поглед претъпканото водно пространство. Зад него крепостта се извисяваше с каменните си стени. Той знаеше точния брой и тежестта на всеки залп от оръдията. Крепостта не можеше да бъде обсадена откъм сушата, защото би получавала провизии откъм морето. Не можеше да бъде атакувана откъм морето поради огромното си оръдие. Тя беше най-добре защитеното притежание на Англия в целия свят и всеки морски съд, който се опиташе да пренебрегне защитата ѝ, щеше да бъде разбит на трески. Дори и така помисли дали да не се опита да мине, прикривайки се зад другите съдове, а после да се втурне през доковете, преди някой да се е досетил за намеренията му.
— Виждаш ли струйката дим там? — попита той с горчивина. — Леят желязо, загряват го до червено в мангалите, за да е готово да го грабнат с машата, да го пуснат в цевта върху навлажнения фитил. Обсегът им е над километър и половина навътре в морето и всичко, което ударят, изгаря. Трябва да почакаме отговорника на пристанището.
Докато говореше, един от екипажа издигна знамето му. Вятърът се усилваше и то заплющя, а вълните започнаха да се разпенват до бяло. Корабът се люшкаше силно, дърпаше малката котва и ги разклащаше всичките. Уорик се хвана за едно въже, което приличаше на желязна пръчка, застана до перилата и замаха с ръка към брега, подавайки сигнал за спешен случай. Зад него Изабел плачеше и викаше, хапеше устните си до кръв, а бузите ѝ се покриха с пукнати капиляри под повърхността на кожата.
— Бебето излиза, Ричард! — извика жена му. — Не можеш ли да акостираш? Исусе Христе и Света Богородице, пази ни. Не може ли да влезем?
— Ето, идват! Дръж се здраво, Изабел! Той може да сигнализира на крепостните оръдия и вятърът е все още подходящ. Ще извикам лекар да се погрижи за теб…
Обърна се, за да даде нови инструкции на екипажа, но те бяха готови да режат въжето на котвата и да спускат отново платната. Трудна работа щеше да е, но чакаха само сигнал от него.
Корабът се разклати силно, а вятърът зави и се усилваше с всеки изминат миг, като сееше пръски върху тях. Над главите им се събираха черни облаци и Изабел изпищя. Уорик сведе поглед и видя широко разтворените бели крака на дъщеря си. Съзря за миг и темето на бебето и преглътна мъчително. Жена му се бе отказала дори да претендира за някакъв личен периметър тук и без срам коленичи върху дъските, потръпваща под пръските на вълните, но твърдо решена да поеме в ръцете си този крехък живот.
Уорик наблюдаваше как лодката на отговорника на пристанището бавно приближава към него. Смяташе, че крясъците на Изабел достигат до него, макар че лодката изобщо не си даваше труд да бърза. Звукът не може да не се носеше ясно по водата. Писъците бяха толкова пронизителни в ушите му, че му се струваше, че целият гарнизон е разбрал за раждането на детето.
Щом лодката на отговорника приближи достатъчно, Уорик завика с пълен глас. Посочи нагоре към герба на знамето си, закачен на върха на мачтата му, после извика през свитите си на фуния длани, че иска лекар, който да асистира при раждане. Най-сетне свърши и се отпусна задъхан. Пред очите му заиграха бели петна от усилието. Поривите на вятъра друсаха въжетата на закотвения кораб, който се клатеше нагоре-надолу върху силното вълнение, тъй че хоризонтът ту се появяваше, ту изчезваше в зашеметения му поглед.