Както често е случаят с преломни моменти в историята, късметът и времето изиграли съществена роля тук. В случая с Тоутън съдбата подкрепила Едуард Йорк. Изгубилото се дясно крило на Норфолк, което изостанало, се оказало ключовият фактор да се разбие духът на Ланкастър. Норфолк никога не е претендирал да го е планирал, затова трябва да приемем, че е това, което изглежда — тотално бедствие, довело до късното им пристигане, което не било по-малко решително за битката от пристигането на Блюхер при Ватерло. Осем или девет хиляди отпочинали войници, които се появяват на даден фланг, биха били опустошителни за бойния дух на хора, които си мислели, че държат добра позиция. В снега и в тъмното това разбило силите на Ланкастър — и обградените мъже се удавили или били заклани, докато се мъчили да избягат, съсипани и разбити.
Историческата фикция е често борба между желанието да разкажем основната история и това да разкрием невероятни странични подробности — или поне в моя опит е така. Често научавам за някоя сцена, която просто няма как да пъхна в сюжетната линия. Един роман не бива да засича. Моята Втора част започва в 1464 г. и по този начин изпуска опита на Маргарет през 1462 г. да си възвърне кралството. Това с лекота би могло да бъде отделна книга. Тя заложила Кале и в замяна договорила с френския крал четирийсет и три кораба и осем хиляди войници, които да поддържат все още лоялни на тях войски в Англия. Прибрала крал Хенри от Шотландия, дебаркирала с войските си и завзела отново замъци като Алнуик в Нортъмбърланд. Придвижвайки се бързо, върнала обратно флотата си в морето… където тя била разбита във внезапно разразила се буря. Нейният кораб едва се добрал до Беруик, после тя пак избягала във Франция. Баща ѝ, Рене Анжуйски, ѝ позволил да се нанесе в един малък имот в херцогство Бар и тя останала да живее там в бедност с около двеста свои поддръжници, жалките останки от двора на Ланкастър. Но Маргарет нито за миг не загубила надежда, независимо от трудностите, които биха отчаяли мнозина.
След едно предателство през 1465 г. Хенри бил заловен и Уорик го отвел в Лондонската кула. Няма сведения той да е писал писма или поезия, или изобщо нещо. Подозирам, че вече е бил съсипан човек, само празна черупка. На петима служители от домакинството на Едуард IV било платено добре, за да обслужват краля, а водели и други, ако се налагало. Един свещеник, Уилям Кимбърли, отслужвал заедно с него литургия всеки божи ден от пленничеството му. Упованието му, както винаги дотогава, се облягало на вярата и молитвата.
Няма сведения да са се отнасяли лошо с него. Един по-късен текст намеква, че го подлагали на изтезания, в стремежа си да накара Църквата да го признае за светец. Няма доказателства в никоя от двете посоки, но съществуват записки за това как му взимали мерки за нови дрехи, както и за това, че изпращали вино от кралските изби. На по-късен етап се споменава, че той занемарил външността си, че бил мръсен, но най-вероятно в този момент вече е бил със сериозно психическо заболяване и не е имал желание или възможност да се грижи за себе си. Как се отразява това върху решението на Маргарет да го изостави е въпрос, който може да се дискутира. През следващите векове този факт обърнал доста хора срещу нея. Цитирам само собственото си мнение, но не я съдя твърде строго, че не е обичала мъжа, който ѝ донесъл толкова много болка и никога не ѝ станал истински съпруг.
Елизабет Удвил дошла в двора през 1465 г. с петимата си братя, двама синове и седем неомъжени сестри. По-стара от Едуард, без потекло от голям род, вдовица с деца — вярно е, че Едуард се оженил за нея тайно и признал това на Уорик чак когато той вече водел преговори за френска невеста.
Както Невилови преди нея, и Елизабет Удвил се заела да внедри семейството си във всеки благороднически род на Англия, като по този начин си създала и се облагодетелствала от поддръжката на най-влиятелните семейства в кралството. Женитбата на Джон Удвил /19 г./ и вдовстващата херцогиня на Норфолк /65 г./ очевидно била опит да се присвои титлата и това е само част от седемте страхотни брака, уредени от Елизабет Удвил в двете години, последвали коронясването ѝ за кралска съпруга. Херцогът на Норфолк, който се бил при Тоутън, умрял през 1461 г. Всъщност той имал и син, който бил жив по времето, когато се сключвал този „дяволски брак“. Но този херцог умрял внезапно, като оставил само една дъщеря, тъй че титлата останала неизползвана. Ако Джон Удвил бил оцелял след Войната на розите, той можел спокойно да свърши като херцог и да е свободен да се ожени отново.