След като армията на кралицата напълни стомасите си със супа, тръгна на път на светлината на сивата зора и се отправи към хоризонта, докато слънцето бавно се издигаше. Все още бяха достатъчно силни, достатъчно твърди. През нощта бяха завили точно покрай Сейнт Олбънс, така че сега идваха откъм югозапад. Някои се хилеха зъбато, като си представяха изненадата и страха, които ще изпитат хората на Уорик, щом видят как зад гърба им се разхожда една цяла парцалива армия.
Седнал нависоко върху чудесен черен жребец, Уорик се взираше в пътя, който се простираше на север. Слънцето изгряваше на ясното небе, макар вятърът да беше хладен и да го пронизваше неприятно. Хълмът и градът Сейнт Олбънс се намираха точно зад гърба му, а над тях се извисяваше абатството. Тази мисъл го накара да сгърчи раздразнено лице, спомняйки си как абатът Уедъмстед, целият в елегантни одежди, даваше мъдри съвети, като човек, станал отвисоко свидетел на битката преди шест години. Тъй като самият Уорик беше играл съществена роля за победата на Йорк, трудно му беше да разбере защо старецът смята, че е логично за пореден път да го поучава. През по-голямата част от предната вечер абатът ги занимаваше с отблъскващи описания, разказани с огромно удоволствие, както външно му личеше.
Уорик разклати глава, за да я проясни. Единствената му грижа беше кралицата и армията, която идваше на юг към него. Чудно, че още не бяха пристигнали. Незнайно защо, Маргарет му беше дала време и той го беше използвал, като превърна гнева и скръбта си в укрепления и окопи. Пътят за Лондон вече не съществуваше. Войниците му бяха разкопали земята на дълбоки бразди, за да осуетят всяка кавалерийска атака срещу тях. Въжени мрежи, обсипани с шипове, бяха донесени от лондонските леярни, като всяко острие бе втъкано във възлите им на ръка. Не че никой не можеше да пробие подобна защита, но такова усилие би им взело душата. Планът на Уорик целеше да сече масивната част от армията на кралицата редица по редица, докато останала част се изтощи и облее в кръв. Чак след това щеше да прати в бой десет хиляди мъже, които да пречупят волята и последните надежди на Ланкастър. Той се смръщи при мисълта колко малко му остава на самия крал Хенри.
Хенри бе настанен недалеч от мястото, където Уорик надзираваше огромния разпръснат лагер. Кралят седеше под сянката на едър оголен дъб, загледан нагоре през клоните му, които се пресичаха в най-разнообразни фигури над главата му. Изглеждаше като изпаднал в транс. Вече не беше завързан, но нямаше и нужда.
Когато за пръв път се сблъска с простоватото невежество на краля, Уорик си бе помислил, че го премятат, тъй перфектно се справяше Хенри с ролята си. Преди пет години се носеха слухове, че младият владетел се е отърсил от сънната си забрава и е събрал някакво енергично мъжество. Уорик сви рамене при тази мисъл. Ако преди е било така, вече нямаше и следа от това. Докато той го гледаше, някакъв шум привлече вниманието на Хенри. Той сграбчи шепа пръст и се загледа с интерес в оживлението наоколо. Уорик знаеше, че ако приближи, ще му зададе въпроси, чиито отговори привидно ще разбере, но нямаше проблясък на воля, който би го накарал да стане, след като веднъж се беше настанил на едно място. Прекършен човек беше. Сякаш преди Уорик дори изпитваше съжаление към него, но това дружелюбно дете бе причината за смъртта на баща му, затова бе изпълнен единствено със студена неприязън. Родът Ланкастър не заслужаваше трона, не и ако Хенри бе единственият им кандидат за него.
Уорик обърна коня си, като леко цъкна с език и раздвижи юздите. Видя три фигури, които яздеха по периферията на лагера, и пришпори в тръс, за да ги спре. Двама от тях бяха брат му Джон и чичо им Фокънбърг, мъже от рода Невил, отдадени на каузата. Третият не беше такъв твърд привърженик, колкото и да би му се искало, макар че Де Моубрей, херцог на Норфолк, не беше сторил нищо, което да повдигне съмнения. Въпреки това той заемаше по-висока позиция и беше с десетина години по-стар от него. Вярно, че майката на Норфолк произхождаше от рода Невил, но същото се отнасяше и за братята Пърси — а те бяха предпочели да поддържат крал Хенри. Уорик въздъхна. Войната правеше странни коалиции. Заради ранга и опита му той бе дал на Норфолк престижното дясно крило, което бе разположено малко по-напред от останалата армия в огромната назъбена линия от карета. Разбира се, съвпадение беше, че Норфолк ще срещне врага първи в авангарда. Ако херцогът планираше някакъв вид предателство, там той би причинил най-малко вреда, като пак позволи на Уорик да води отчаяни защитни битки от по-задна позиция.