В първите две книги се опитах да изследвам абсолютното страхопочитание, което доста хора изпитвали към личността на краля на Англия. С него единствено можем да си обясним защо крал Хенри останал жив, независимо че бил заловен от Йорк и държан месеци наред като затворник. Макар че човешката природа е по-малко склонна да изпитва страхопочитание, ако е била свидетел на растежа на едно момче, което в крайна сметка става крал. Никой не е пророк в собствения си дом — пък Уорик бил достатъчно разгневен на Едуард и съпругата му, та да зареже всякаква предпазливост и да разпореди Едуард да бъде заловен и затворен. Историята е малко по-сложна, но същността е, че те възпламенили и стимулирали въстанието на север, за да подмамят Едуард да тръгне — а после му направили засада. Джордж Невил, архиепископ на Йорк, действително участвал в залавянето му, както и Джон Невил, по това време маркиз Монтагю. Вярно е, че бащата на Елизабет Удвил, граф Ривърс, и брат ѝ, сър Джон Удвил, били екзекутирани след едно абсурдно подобие на процес. Семейство Невил било ограбено и разбито. Тяхното отмъщение било и зрелищно, и дивашко.
Не е известна точната продължителност на затворничеството на Едуард IV, но през лятото на 1469 г. Ричард Невил, граф Уорик, имал под свое попечителство двама крале. Хенри Ланкастър бил в Лондонската кула, а Едуард Йорк — в замъците Уорик и Мидълхам. Това невероятно положение най-вече било нещото, което му спечелило прозвището Производителят на крале1. Сигурно е преценил, че ще има полза, ако плени Едуард, макар че не бихме могли да знаем истинските му намерения. Може би за да сложи на трона Джордж Кларънс? За да възстанови крал Хенри? Имало много варианти, но Уорик не могъл да избере никой от тях, защото страната избухнала в пламъци. След като цял живот бил свидетел на това как принизяват Хенри до недолюбвана и безполезна пионка, никак не е изненадващо, но Уорик изобщо не преценил каква ще бъде обществената реакция.
Бунтове, убийства, подпалвачество и граждански размирици плъзнали из страната с невероятна скорост. Елизабет Удвил несъмнено имала пръст в това, но също и десетки хиляди, които се били с Едуард при Тоутън. Само девет години след битката те все още били живи и не приели добре факта, че Едуард е затворник.
Уорик се опитал значително да надскочи себе си. През септември 1469 г. отишъл при Едуард и му предложил да го освободи в замяна на пълно помилване и амнистия за всичко, което се случило преди. Едуард винаги изпълнявал дадената дума и очевидно Уорик му имал доверие и вярвал, че уговорката ще се спази. Съвременният читател със сигурност би бил изненадан, че той искрено вярвал в това, или пък би помислил, че не е имал друг избор.
Предполагам, че степента на брожение срещу Невилови не е описана от Уорик или пък някой друг. Като нищо е бил съвсем паникьосан, страхувал се е за живота си. За първи път огромното количество имоти се оказали тегло, не могли да бъдат защитени от организираните нападения, били уязвими за среднощните пожари и местните размирици. Представям си, че Уорик не е имал много избор, когато решил да се довери на думата на Едуард и да го пусне на свобода.
Трябва да му се признае, че той не нарушил опрощението и амнистията, които бил дал. След цели пет века сега не е възможно да знаем дали онова, което се случило впоследствие, било план да се намери пролука в подписаните документи, или нещо съвсем ново. След няколко месеца мир въстаниците, които поддържали Ланкастър, набедили Уорик и Джордж Кларънс за предатели, макар че никога няма да знаем със сигурност дали обвиненията били истински. В страната все още тлеело недоволството, вдигали се десетки незначителни бунтове. Това била нова информация — и потенциално престъпление, непокрито от амнистията, за която Едуард преди се бил съгласил. Той веднага заповядал да арестуват двамата — и те предпочели да избягат на крайбрежието с Изабел, която била в последния месец на бременността си. Първият план на Уорик бил да стигне до големия си кораб „Тринити“, на котва в Саутхамптън. Достъпът му обаче бил блокиран от Антъни Удвил, тогава вече адмирал на Едуард Йорк. Уорик, съпругата му Ан, Джордж, херцогът на Кларънс, и Изабел, херцогиня на Кларънс, взели един по-малък кораб да ги отведе до Франция. За беда, Едуард вече бил предупредил командирите на далечните пристанища, че трябва да отказват всякаква помощ на Уорик и Кларънс с фатално важни писма, разпратени до Ирландия и крепостта Кале.
Гарнизонът им отказал достъп до Кале. Четиримата били в безизходица, блокирани в морето, като и Англия, и Франция им били недостъпни. Изабел родила на борда и е истина, че момиченцето, първата внучка на Уорик, било или мъртвородено, или пък умряло сред морските пръски и студа. Реакцията му и яростта му заради тези събития по-късно го праща в ръцете на Маргарет Анжуйска — и разтриса из основи Англия.