Той лекичко поклати глава, щом тримата мъже дръпнаха юздите. Смъртта на баща му му бе отнела радостта от света, омърсила бе някои неща, които преди приемаше за даденост, без да ги поставя под въпрос. Липсата на стареца беше като дупка в живота му, толкова голяма загуба, че бе успял само да надникне през ръба на бездната. Гледаше приятелите и съюзниците си, дори братята и чичовците си — и виждаше единствено възможните начини да го предадат.
Наклони почтително глава към Уилям, лорд Фокънбърг, но онзи приближи коня си още и протегна ръка, като Уорик бе принуден да я стисне и да привлече другия в непохватна прегръдка. Не му стана приятно да види чертите на баща си у чичо си. Трудно му беше да го гледа, пък и винаги го обземаше изгаряща неприязън, щом Фокънбърг започнеше да говори за по-големия си брат съвсем фамилиарно, все едно претендираше да го притежава единствено заради факта, че го познаваше от много по-отдавна. Правейки някакъв опит да утеши синовете му, Фокънбърг бе разказвал редица истории за детството на баща им, но никой от тях не се доверяваше на неговите версии, след като него го нямаше, за да потвърди или отрече истинността им. В очите на Уорик чичо им не беше на нивото му. Пред обществото тримата братя го почитаха, но той си представяше далеч по-голяма любов от страна на племенниците си, отколкото самите те чувстваха.
В този момент Уорик усети тъмния поглед на мъжа върху себе си, все едно нечия ръка го докосна по лицето. Досега не бе имал кой знае какво против Фокънбърг, но откакто умря баща му, със сълзите си чичо му Уилям го докарваше почти до бяс, както и с мекушавото си съжаление и проклетото му вечно докосване.
Като видя, че Уорик е готов да избухне, Джон Невил се пресегна и грубо тупна Фокънбърг по рамото. По взаимно споразумение братята бяха избрали този жест като сигнал за лично раздразнение, до който стигаха, когато някой от тях не можеше да понася повече бледото копие на баща им, което чичото представляваше. Естествено, Фокънбърг прие това за добронамерен мъжки жест, с който го включваха в някакъв вид фамилно съдружие. Тримата неведнъж едва не го бяха сваляли от седлото по този начин.
Уорик се усмихна на Джон, макар че очите му останаха студени. След смъртта на баща си Джон Невил поне бе придобил титлата Монтагю, за която отдавна си мечтаеше. Графството на Солсбъри беше наследството на Уорик, още няколко десетки имоти, замъци и големи къщи, включително и имението от неговото детство Мидълхам, където все още живееше майка му, цялата облечена в черно. За Уорик те не значеха много, но той знаеше, че Джон му завижда за земите, които го правеха най-богатия човек в Англия. Сега дори родът Йорк не би могъл да му съперничи. Но всичко това не беше важно, поне докато убийците на баща му живееха и пиеха, и се отдаваха на разгул, и се усмихваха. Не беше честно отсечената глава на Солсбъри да е вторачена в теб от защитната стена на град Йорк, докато неговите врагове благоденстват. Уорик не смееше да говори за това, макар да го чувстваше като отворена рана. Всеки опит да свалят главата му оттам щеше да ги убие всичките. Трябваше да си остане на място, изложена на ветровете и дъжда, докато синовете му вървят напред.
Погледът на Уорик отново се отправи към далечната фигура на крал Хенри, седнал и отдаден на мечтания през целия този кратък зимен ден. Джон бе поискал смъртта му, естествено, защото по-младият му брат признаваше единствено правилото око за око, зъб за зъб, баща за баща. Но в случая с Хенри Уорик подозираше, че кралят не е любимец дори сред собствените си поддръжници. Докато беше жив, той си оставаше слабостта на кралицата и верните ѝ лордове. Той беше бучката сланина в капана за вълци и последователите му не биха могли да пренебрегнат една тъй привлекателна, кралска примамка. Уорик знаеше, че смъртта на краля просто ще развърже ръцете на кралица Маргарет да издигне сина му и да направи още един опит.
Вятърът блъсна лицето му с такава сила, че влезлият в устата му въздух го задави. Погледна към бледото лице на херцог Норфолк, усещайки, че човекът се е вторачил в него и го претегля, без да каже и дума. Бяха се сдружили, докато Уорик бе раздиран от скорошната скръб, но не можеше да се каже, че са приятели. Въпреки това Норфолк не му беше сторил нищо — а това все пак значеше много след предателството на редица други.