Уорик и Норфолк се обърнаха почти едновременно, когато зад тях се разнесе звук от рог, високо на хълма на Сейнт Олбънс. Норфолк извърна глава, за да се ослуша по-добре, после застина, щом камбаната на катедралата „Св. Петър“ започна да бие и звукът се разнесе из града.
— Какво означава това? — Джон Невил попита чичо си, все още недостатъчно опитен, за да схване шока на останалите. Фокънбърг поклати глава безмълвен. Отговори му Уорик, потискайки собствената си паника, за да говори спокойно.
— Това е нападение. Камбаната няма да бие за нещо друго. Джон, твоите хора са най-близо. Изпрати дузина рицари и стотина от момчетата си да проверят града. Горе при абатството имам само неколцина стрелци — ранени мъже, които се възстановяват от изкълчване или счупване на кости. Върви, Джон! Камбаната няма да бие за нищо. Те идват. Докато не разберем числеността и позицията им, тук долу съм като сляп.
В миг лицето на Уорик посърна, докато Джон се отдалечаваше на бегом. Беше употребил целия месец, за да гради огромна палисада от шипове, пушки и хора по северния път — а копелетата бяха дошли откъм гърба му. Усети как лицето му гори, докато Норфолк и чичо му чакаха нареждания.
— Господа, върнете се на позициите си — каза той, — ще ви пратя съобщение, щом чуя новини.
За негово раздразнение чичо му сбута коня си да приближи и го потупа по рамото. В очите на стария човек проблясваха сълзи.
— Заради баща ти, Ричард — каза Фокънбърг, — няма да се провалим.
5.
Огромните редици на кралската армия се втурнаха нагоре към абатството. Дери не забеляза никакво колебание у Съмърсет или Пърси, щом ставаше дума да се използва преимуществото, което им даваше информацията на неговите съгледвачи. Мъжете живнаха от вълнение, отърсиха се от умората при тази възможност за атака иззад гърба на врага — да се стоварят върху му като ястреб, който се спуска стремглаво, за да притисне някое по-малко животно към земята. Мнозина бяха нанасяли неочакван удар на някого в даден момент от живота си, когато измамник или търговец не бе очаквал да му се нахвърлят. Може и да не беше много достоен ход, но изненадата бе един от основните фактори по време на война и имаше не по-малко значение от силата на оръжието. Дери откри, че и неговото сърце бушува, докато яздеше Възмездие по една улица. Огледа се на светлината на изгряващото слънце и видя огромния лагер на Уорик под себе си, разделен на три грамадни карета по протежение на северния път.
Мъжете около него не се спряха, за да възприемат гледката. Задачата им беше да отскубнат задните части на тила им, които бяха под знамето на лорд Монтагю. Тези войници щяха да са най-лошо въоръжените, всеки го знаеше. Такава битка често беше и последната, ако изобщо влезеха в бой. За мъжете, спускащи от високото през шокираните и запустели улици на Сейнт Олбънс, това войнишко формирование приличаше на окуцял елен, който изостава от стадото.
Дери нямаше особено желание да ги следва. Що се отнася до него, работата му свършваше, щом боевете започнеха. Беше довел Съмърсет и граф Пърси на точното място. Сега оставяше на тях да прободат врага. Зачуди се дали да не скицира разположението на огромните карета от мъже, които се разстилаха отвъд града, поне траншеите и основните групи, но се отказа, щом дочу рева на паникьосани гласове някъде наблизо, които отекваха в стените на абатството.
— Внимавай там, нескопосано копеле! Ето! — чу Дери и обърна коня си внимателно, за да слуша и да открие източника. Не познаваше гласа.
— Стрелци! Пазете се, стрелци! — изкрещя друг, по-писклив, по-уплашен глас.
Дери преглътна нервно, изведнъж осъзнал, че е прекрасна мишена за всеки стрелец с лък, на който ще се натъкне. Присви се върху седлото, готов да ритне с крака и да рискува да се изскубне.
Една странична врата на абатството се отвори със скърцане и от нея се подаде перчем от тъмна коса и смъртнобледа кожа, изскочи навън и се огледа. Застаналият и вторачен насреща му Дери Бруър сякаш не го обезпокои и той подсвирна тихо. Още дузина мъже навлязоха, някои куцаха и подскачаха, но държаха оголени ножове и опънати тикови лъкове. И всеки от тях имаше на някоя част от тялото си шев или превръзка от напоено в кръв платно. Видът им беше трескав: със зачервени лица и толкова блеснали очи, че определено не беше от силните емоции. Когато вдигнаха поглед към Дери, той се стъписа. Твърде късно беше да бяга. Човек, който бяга от стрели, трябваше да започне от дистанция осемстотин метра, а не от двайсетина.