Не беше лека задача да вдигне глава от шипа. Не беше получил инструкции, като че ли всеки разумен човек би трябвало веднага да се сети как да го стори. По стечение на обстоятелствата бе прекарал едно лято в детството си да коли свине и овце с десетина други момчета, като така печелеше някой друг сребърен фартинг или пък парче лъскав дроб, който да отнесе вкъщи. Имаше бегла представа, че в основата на черепа се намира дупка, но не успяваше да я напипа в тъмното. Почти ридаеше, докато се бореше напред-назад с главата, докато ръцете му се плъзгаха по нея, а зъбите му тракаха. И през цялото време тълпата го наблюдаваше, шепнейки имената на мъжете.
Железният шип потъна внезапно, прободе мозъка и опря във вътрешната стена на черепа. Халиуел въздъхна с облекчение. Под краката му мнозина от събраната тълпа се прекръстиха с движение, което приличаше на размахване на птичи криле.
Измъкна и втората глава с хубави тъмни коси, много по-гъсти от сивите кичури на първата. Ричард, херцог на Йорк, е бил гладко обръснат в момента на смъртта си, макар че беше чувал как и след това брадата продължава да расте известно време. Да, наистина, усещаше се неприятна грапавост по челюстта. Помъчи се да не гледа лицето и наниза набързо главата на нужния шип със стиснати очи.
С омърляни от капещата мръсотия ръце Халиуел направи кръстен знак. По-нататък Кърч беше набучил третата глава до тази на Йорк. Това беше грозно нещо, всеки го казваше. Говореше се, че синът на Йорк Едмънд тайно се измъквал от бойното поле. Барон Клифорд го хванал и го посякъл само за да отмъсти на баща му.
Всички глави бяха пресни, със зейнали челюсти. Беше чувал за погребални практики, при които зашивали долната челюст за бузата или пък я залепвали със смола. Не му се струваше да има значение. Смъртта си беше смърт.
Видя, че Кърч се връща към железните стъпала, вбити в камъните, след като е приключил със задачата си. Той също мислеше да го последва, когато чу, че сър Стивън го вика. Едва успяваше да различи думите заради силния вятър, но споменът изведнъж се съживи и той изруга силно.
В дъното на чувала му имаше хартиена корона, втвърдена и потъмняла от засъхнала кръв. Халиуел я разгъна, поглеждайки въпросително към главата на Йорк. В торбичка на кръста си имаше шепа тънки пирони, издялкани от суха тръстика. Мърморейки колко е изглупял, той се наведе към главата и закрепи короната върху тъмната коса, като я нагласяше кичур по кичур. Смяташе, че може да се задържи известно време, на завет под кулата, или пък вятърът ще я издуха и понесе над града още преди да е стъпил на твърда земя. Не го интересуваше. Никое от небесните божества не го е грижа дали си носил златна, или пък хартиена корона, не и като си мъртъв. Каквато и да се предполагаше да е обидата, той не я разбираше.
Внимателно се завъртя към стълбата и заслиза по първите стъпала. Щом погледът му се изравни с редицата набучени глави, поспря и ги загледа. Йорк беше добър човек, смел човек, така беше чувал. Солсбъри също. Двамата заедно се бяха борили за трона и бяха загубили всичко. Замисли се как ще разказва на внуците си, че е бил онзи, който е забучил главата на Йорк на градската стена.
За миг като че ли почувства нечие присъствие, дъх във врата си. Вятърът сякаш секна, докато той стоеше, загледан безмълвно в унизените мъже.
— Господ да е с всички вас — прошепна им. — Дано ви прости греховете, ако не сте имали време да го помолите в последния си час. Нека ви приеме при себе си, момчета. Благословени да сте. Амин.
После Халиуел се спусна надолу, отдалечи се от момента на ужасяваща тишина, обратно в неспокойната тълпа и целия ѝ шум, и в студа на зимната нощ.
Първа част
1461 г.
Усмихнатият мъж с нож под наметката.
1.
— Прекаляваш, Бруър! — сряза го Съмърсет и вдигна лице срещу вятъра, яхнал коня си. — „А Господ вървеше пред тях дене в облачен стълб“, нали така? Columna nubis?, ако си знаеше урока от „Изход“. Черни нишки във въздуха, Бруър! Така Всемогъщият всява ужас сред онези, които биха могли все още да ни се опълчат. И в това няма нищо лошо. — Младият херцог се обърна и погледна през рамо към мръсните коловози, които изникваха зад тях. — Мъжете трябва да са нахранени: в това се състои цялата работа. Какво представляват няколко села сега, след всичко, което сме постигнали? Бих опърлил в черно цялото небе, ако това означаваше, че момчетата ще са добре нахранени. Е? Все едно, в този студ човек би си помислил, че с удоволствие ще приемат един хубав огън.