Маргарет го гледаше с огромни, тъмни очи, изумена от неговото неудобство. Стоеше пред нея като някое нервно момче и кършеше ръце пред себе си.
— Има вероятност и вие самата да попаднете в опасност, милейди, ако мен ме заловят. Някой друг тогава ще дойде със съобщение при вас и вие ще го познаете.
— Как ще изглежда този твой вестоносец? — прошепна Маргарет.
— Не мога да кажа това, милейди. Трима са всичко на всичко. Млади и умни, и абсолютно верни. Един от тях ще надделее над другите двама и ще поеме юздите, ако аз ги изпусна.
— Ще ги принудиш да се избият взаимно, за да стоиш до рамото ми? — попита Маргарет.
— Разбира се, милейди. Няма ценно нещо, което да не е спечелено с много усилия.
— Много добре. И как ще знам аз, за да се доверя на твоя човек?
Дери се усмихна на бързата ѝ мисъл.
— Няколко думи, милейди, които значат нещо за мен.
Той замълча и се загледа през нея към миналото — и напред, както си представяше, към собствената си смърт. Тръсна притеснено глава.
— Съпругата на Уилям де ла Пул е още жива, милейди. Нейният дядо е бил може би първият учен мъж в цяла Англия, макар че никога не съм имал шанса да се запозная със стария Чосър. Веднъж тя използва един негов цитат по мой адрес. Когато я попитах какво има предвид, тя отвърна, че било просто случайна мисъл и не искала да ме обиди. Въпреки това остана в съзнанието ми. Тя каза, че аз съм „усмихнатият мъж с нож под наметката“. Всъщност го намирам за доста точно описание на заниманието ми, милейди.
Маргарет на свой ред потръпна и потърка ръце.
— Направо ме побиват тръпки от думите ти, Дери, но ще бъде както ти кажеш. Ако някой дойде при мен и произнесе тези думи, ще се вслушам в него — очите ѝ заблестяха, а лицето ѝ доби студен израз. — На честната ти дума, Дери Бруър. Ти спечели моето доверие, макар че не се доверявам лесно.
Дери сведе глава и си спомни за младата французойка, която прекоси Ламанша, за да се омъжи за крал Хенри. На трийсет години Маргарет все още беше слаба и с безупречна кожа, с дълга кестенява коса, завързана на опашка с червена панделка. Тъй като имаше само една бременност, рядко срещано явление, съвсем не приличаше на повечето си връстнички — с превит на две гръбнак като стара впрегатна кобила. Не беше загубила тънката си стегната талия, от което изглеждаше стройна като фиданка. За човек, който е преживял толкова болка и загуби, Маргарет бе понесла възрастта добре. Но все пак Дери я гледаше с очите на човек, който бе прекарал до рамото ѝ шестнайсет години. Имаше твърдост у нея и той не знаеше дали да се радва, или да съжалява. Страшно нещо е загубата на невинността, особено за една жена. Независимо че онова, което следва, винаги е по-добър материал, без значение, че тук-там има червени петна. Той знаеше, че жените крият подобно нещо всеки месец. Може би в това се състоеше женската тайна и вътрешният им живот. Те трябваше да прикриват кръв — и го разбираха.
3.
Дери Бруър усети как подправеното вино загря стомаха и гърдите му, като облекчи някои от болките му. Седналият насреща му рицар кимна бавно и се облегна на стола си, съвсем наясно с важността на новината. Бяха настанени в ъгъла на една претъпкана странноприемница и от всички страни ги притискаха изправени войници. Беше останала само нискокачествена и помътняла бира, но въпреки това разни мъже с надежда поглеждаха вътре откъм пътя.
Дери нарочно избра публично място за срещата си, защото знаеше, че благородните му господари малко разбираха от работата му. Не им минаваше през ума дори, че някой мъж може да язди от едната армия при другата и така да предаде съществена информация. Облегна се на поставените под ъгъл дъбови дъски, взря се в сър Артър Лавлейс, със сигурност бе доносникът, който го правеше най-горд от всички. Под погледа на Дери дребничкият мъж приглади буйния си мустак, който висеше над устните му и сигурно правеше всяка хапка храна поне наполовина в косми. Двамата се бяха срещнали след битката при Сандъл, където Лавлейс бе един от стотиците посърнали рицари и капитани, които Дери придърпа настрани. Раздаде по няколко монети на онези, които нямаха нищо, и отправи по някой съвет към всеки един, който бе готов да го слуша. Хубавото беше, че главният шпионин всъщност бе един от придворните на крал Хенри. Никой не можеше да се съмнява в почтеността му — нито пък да поставя под въпрос правотата на каузата му, не и след победата.
В резултат от насърчителната му работа доста на брой бойци от Йорк бяха убедени да се забавят из Шефилд, изчаквайки армията на кралицата, като така се присъединиха точно към онези мъже, срещу които се бяха сражавали. Това би изглеждало като лудост, ако не трябваше да се хранят и да им плащат. Когато се разбра, че няма да им платят, може би тогава, в крайна сметка, бе счетено за лудост. Стотици войници в армията бяха спомогнали да се опустошат преданите на Йорк градове само за да напълнят търбусите и кесиите си.