— Хей, имаме пистолет.
Усмивката, с която Фокс се обърна към Гейдж, бе широка и издаваше ярост като тази на брулещия ги вятър.
— Замерянето с камъни е унижение. Ще разклати самочувствието му.
Тук ще умрете!
Не беше глас, а приливна вълна от звуци и вятър, който ги повали на земята и ги разпиля като кегли.
— Да бе, разклати го, друг път.
Гейдж се надигна на колене и отново стреля.
— Ти ще умреш тук — спокойно каза Кал, докато другите по примера на Фокс хвърляха камъни и съчки.
Огън запълзя из местността, с пламъци като ледени късове. Надигна се дим на зловонни облаци, докато създанието даваше воля на гнева си.
— Ти ще умреш тук — повтори Кал. Извади ножа си от калъфа, втурна се напред и го заби във врящата черна маса.
То изпищя. Би го нарекъл писък, въпреки че звукът издаваше колкото болка, толкова и ярост. Кал усети прилив на сила в ръката си, която я разтърси и навлезе в него като острие с два ръба от изгарящ огън и непоносим студ. После го тласна през дима като изстреляно с прашка камъче. Останал без дъх, с кости, вибриращи от удара при падането, той се изправи.
— Ти ще умреш тук! — Този път, докато изричаше думите, стисна ножа и се втурна напред.
Създанието, което бе вълк, момче, мъж и демон, го погледна с очи, пълни с омраза.
И изчезна.
— Но не днес. — Огънят угасна и димът се разсея, когато той се наведе и си пое дъх. — Някой да е пострадал? Добре ли са всички? Куин? Хей, Лъмп, чакай.
Кал едва не падна по гръб, когато Лъмп скочи, сложи лапи на раменете му и го близна по лицето.
— Носът ти кърви. — Куин бързо допълзя на четири крака и се хвана за ръката му, за да се изправи. — Кал… — Ръцете й обходиха лицето и тялото му. — О, господи, Кал! Никога не съм виждала толкова смела и толкова безразсъдна постъпка.
— Да, добре. — С предизвикателно движение той изтри кръвта. — Ядоса ме. Ако това са възможностите му, не може да се мери с нас.
— Не ни причини нищо, което да не може да се излекува с голямо питие и гореща вана — реши Сибил. — Лейла, добре ли си?
— Да. — С гневно изражение Лейла потърка парещите си бузи. — Добре съм. — Хвана протегнатата ръка на Фокс и се изправи. — Изплашихме го и избяга.
— Нещо повече. Наранихме го. — Куин колебливо вдиша и издиша два пъти, а после, почти като Лъмп, връхлетя Кал. — Добре сме. Всички сме добре. Беше страхотен. Невероятен. О, господи, дай ми голяма целувка.
Докато тя се смееше и плачеше, той всмука устните й. Притисна я към себе си, разбрал, че от всички отговори, които са им нужни, за него Куин е първият.
Това нямаше да бъде краят им, осъзна Кал.
— Ще го победим. — Побутна я назад, за да я погледне в очите. Неговите бяха спокойни, съсредоточени и ясни. — Никога по-рано не съм вярвал истински. Но вече вярвам. Зная го. Куин… — Долепи устни до челото й. — Ще го победим и ще се оженим през септември.
— Да, по дяволите.
Отново обви ръце около него и засега това бе достатъчна победа. Достатъчна да го крепи до следващия път.
А следващия път със сигурност щяха да са по-добре въоръжени.
— Да си вървим у дома. Походът е дълъг, а имаме доста работа.
Куин остана в прегръдката му още миг, а той погледна над главата й към братята си. Гейдж кимна и прибра пистолета в раницата си, метна я на гръб и тръгна през откритата местност обратно към пътеката.
Слънцето грееше ярко над тях, вятърът бе утихнал. Поеха през зимната гора — трима мъже, три жени и едно куче.
На своята земя Свещеният камък остана безмълвен и очакващ завръщането им.